Броени дни оставаха до великденската ваканция. Децата от прогимназия “Цар Борис Трети” в Бургас я очакваха с нетърпение. Едни да се отдадат на безгрижни игри, други да отидат на гости на баби и дядовци на село и трети да се потрудят и спечелят някой лев за учебници и тетрадки...
Какъв сблъсък, разсеяно, а после отскок
и обръщане рязко да видиш досадника.
И замира псувнята ти, и макар по-висок,
се смаляваш пред нея, и съвсем се забравяш.
Думите мамят.
Предпочитам очите.
Има погледи, които говорят и в тъмното
и ти разказват не приказки
с герои измислени,
а за себе си в твоите прегръдки обгърнати.
Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,
да се усмихваш винаги при някой спомен нелеп,
да се изчервяваш тайничко зад прикрита небрежност,
да не пропускаш ни дума, ни тон, нито ред.
Двама приятели веселяци – Митрю и Градю, от странджанското село Звездец, се договориха да смелят по някой чувал брашно на Кубареловата воденица. Тя отстоеше на седем-осем километра от селото. Не знаеха ще има ли много като тях на воденицата и дали ще се наложи да чакат дълго реда си. Затова взеха за храна бучка домашно козе сирене, малко осолена сланина и хляб...
Бай Гачо седеше на пейката в северния край на хорището и водеше оживен разговор с околийския агроном. Интересуваше го от научно гледище могат ли да се използуват твърдите човешки изпражнения за торене на зеленчуковите култури...
