Хирургът Веселин Кръвопусков, отпуснат и все още замаян от снощното напиване, гледаше стената и чоплеше гърбавия си нос, заел нахално солидна част от лицето му и обязден от очила с полуразложени дръжки. Стената беше зелена и грапава, пердетата също бяха зелени, бюрото – и то. Стройната сестра, която любопитно надничаше през прозореца с надеждата да види нещо интересно, дразнеше периферното зрение на хирурга...
Тази сутрин, като се разхождах из моя любим град, се запознах с един човек. Бяхме на еднаква възраст, леко понапълняли, с бели жички в косите, загърнати в балтоните си. Наоколо студ, сняг, виелица, а ние се разприказвахме и той ми предложи да пием по едно кафе и да се стоплим...
Явил се на литературната полоса в края на 50-те с романа “Безразличният” скоро след това Марангозов изчезва от полезрението на литературната критика: тази липса е “документирана” чрез отсъствието му в скрупульозно подредения опис на авторите. Идеологическите лагуни в “големия списък” (Речник на българската литература) са най-отчетливите следи, оставени от нормативната естетика (тая зорка Горгона)…
Заглавието на стихосбирката е “игрово”. Играе си с неясни епиграфи. “Чучелото” етимологира към “кукла”. “Като дете често играех в тази игра…” Забележете “в”, не “на”… При Мира Душкова таланта се състои в това да влиза и излиза от фикционалното с лекота. Като дете...
Тъгата като състояние (на духа)… “Застояла кръв” – са казвали древните, без да задълбават в делението душа-тяло. Вероятно е имало времена, в които да изглеждаш тъжен е било мода, както имаше например времена, когато наподобяването на бунтарство се котираше не зле. И двете състояния са с ореола на романтичността, благородството. Ако ги свържем, се получава Хамлет, т.е. литературен образ. Защото тъгата е литературно изобретение...
“Еквилибристиката” между мироглед и поетика бе методологическия фундамент на определен вид критика, която си бе присвоила ключа към творчеството на Гео Милев: и тръгваше един “естествен” развой към “реализъм”, увенчан с поемата “Септември”…
Християнската етика се гради на изискването за саможертва. Това означава, че “жертвата” напълно осъзнава и носи отговорност за поведението си: тя се (само)жертва, тя е жертвоготовна, буквално прочетено (само)убива. Защото, “който изгуби живота си, той ще го намери”.
Книгите на Радойнов израстват на сочната почва на Странджа, “духът” на витален паганизъм, който подплатен от сладкодумието на разказвача Радойнов напомня на “апокрифното” евангелие на родната литература “Под манастирската лоза”… Така си представям “магическия реализъм”: дълбоко осмисляне на историята и митологичните представи на региона, поместване вътре в историите, притчова ненаситност и една условност в правдоподобното, която те кара да се замислиш, кое е по-любопитно – илюзията или истината.
Съществуват непроницаеми книги, постоянстващи в-себе-си, нарцистични перпетуум мобиле херметизиращи парадната си пустота. Такова е, общо взето, академичното изкуство. В романното тяло на “Фани по опасните пътища на светлината”[1] обаче можем да се инжектираме отвсякъде – по парадоксалната логика на лабиринт, който е с безброй входове…
“Рецептивната теория подпомогна изясняването на това защо и как един и същ литературен текст може да значи различни неща за различни хора в различни времена”. В тази връзка обаче питаме защо произведения като “Път през годините” продължаваме да четем предимно като “литература”, а не като историографско четиво…
