Тази бяла варосана зала на градската болница,
до самите стени прилепените бели легла
и лица побледнели по тях, и лица меланхолни
с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла.
Дойдох. Защото от главата до петите съм сърце.
Дойдох. В огнището на двете ти ръце
да изгоря високомерието свое
и ако си река – да бъда нейното корито.
Лирическата героиня на Багряна се опиянява от движението, от преодоляването на пространството, от скоростта и риска. Но пътувайки през света, тя пътува и към мъдростта, и към самата себе си. Скитничеството й носи познание за добро и зло, за истини и заблуди, за стойностите на чуждите земи.
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж те рекох и повторих...
Сега е тя безкръвна и почти безплътна,
безгласна, неподвижна, бездиханна.
Очите са притворени и хлътнали.
и все едно – дали Мария, или Анна е,
и все едно – да молите и плачете...
В романа “Железният светилник” Димитър Талев олицетворява преходния период на духовно пробуждане и възраждане в град Преспа чрез богата образна система. Семейството на Стоян Глаушев и Султана, Хаджисерафимовата унука, е емблематично за своето време, защото отразява обобщено важни исторически процеси. В това напредничаво и прогресивно по мисъл и действие семейство се раждат най-новите идеи на епохата – края на ХІХ век.
