Имаше промоция на портокали в хипермаркета. С кофата излизаха 6 лв. Хората вземаха като за последно, тъпчеха от плодовете всички възможни ръбове, натискаха се, караха се кой колко пъти е идвал... И така цял ден. После втори. Истерия, която в петък изглеждаше непосилна за него – управителя на местния клон...
Поп Ставри премрежваше очи срещу зиналото насреща му слънце. Минаваше пладне и множеството, дето се изсипа сутринта в манастира, вече се бе пренесло на поляната пред портите и набиваше свежо агнешко от димящите казани. Празникът на Светите братя Кирил и Методий винаги изпълваше стареца с някаква приповдигната гордост, но и му навяваше тъжни до болка мисли.
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Над потъналите в привечерен сумрак баири полека, тържествено се повдигат огромни сиви кълба. Сякаш летни облаци се възземат за далечна буря. Димът възраства, извива се като грамаден ствол, разширява се и скоро залива небето...
Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...
– Кой си ти? – попита го Дяволът...
– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
...
