Действието се развива в банка, модерна, частна банка. По осем часа съм зад компютър, разположен срещу вратата. Удобна позиция, тъй като виждам посетителя в мига на отварянето й и несъзнателно започвам да гадая ще долива или ще смучи от влога си. Съчинявам истории за неговия живот...
На 4 декември от 10.00 до 17.00 ч. в Заседателната зала на Общината ще се проведе Литературен преглед 2014. От 1993 година Бургас установява традиция почетните знаци “Пегас” за поезия и проза да се определят в съответствие с оценките и предложенията на професионални литературни критици.
Оглеждам се – наоколо няма жива душа. Късметът не ми изневери и този път. Издърпвам трупа в близката глуха уличка и клякам до него, за да разгледам несъразмерната му мутантска глава. Мдааа. Прякорът пасва идеално. Все едно са го ужилили милион пчели. Пластичната маска, която направиха за мен по снимка на изрода, доста убедително възпроизвежда грозния релеф на лицето му.
В петък, 28 ноември 2014 г., в зала “Петя Дубарова” на Културен център “Морско казино” – Бургас, Елка Стоянова представи своята нова книга – разкази и фейсбук-статуси.
Написаха се тези поклонни четиристишия, съградиха се тия малки обиталища на мисълта, съобразно мъдрите и строги рамки на един от образците на старата персийска поезия – рубаи. Много преди безсмъртните поети да сътворят оная душевна медовина, като животворна вода е потекла от Изтока, от извора първороден – забулилата се с блясък и древност Балхара, реката на нашите предци – древните българи...
Като рече мама: “Изкърти го!” и не мирясва, хич та хич, все едно отсече, наборе. Орехче, самораслек, катерица го изтървала в двора на старата къща, никому не пречи, в ограденото е – козите на брата се очесват о него, ама с нея не се излиза на глава.
Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича.
Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент.
Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
