Ние се уморяваме прекомерно не от конфликтите помежду си, не и в борбата за надмощие на една идея над друга, а в самото приготовление за сблъсъка. Ние не знаем пощада не към падналия вече противник, а към оня, който обръща в паническо бягство скритите ни помисли и ги изправя до стената с простички и сякаш набързо събрани слова, но пропити с Истина.
Ние сме непрекъснато обновяващ се арсенал от Любов, който тихо се натрупва дълбоко в сърцата ни. Измисляме си скривалища за душите си, за да се предпазим от ядрената зима на отчуждението и завистта. Симулираме неприятелска атака, за да угодим на егото си, заспивайки с мисълта, че сме готови да се браним от всяко докоснало се до нас зло.
Ако трябва да измисля само една дума, с която да опиша пространствено-времевия континуум, в който ни е съдено да живеем, бих написал ДЕБИЛИУМ...
* * *
Простичко житейско правило, което спазвам в обществото:
Никога не се разкол/ебавай/!
Съседите заминаха на меден месец и ми оставиха котката си. Ако знаех какво ще се случи през следващите трийсет дни, щях: да си направя застраховка “Живот” (ако имаше начин – и “Живот след смъртта”), да отида на психиатър, да се изповядам и да си взема последно “Сбогом” с личния си лекар...
Вълшебство от весели битове,
програмирано в ябълков цвят,
като слънчева нишка разплита се
и натиска бутона “рестарт”.
Хукват дните на “хай-дефинишън”–
кадри от чуден пролетен клип.
Обичам Живота – този филм непонятен:
веднъж е комедия, друг път блудкава драма;
и главен герой съм, и персона нон грата,
ту човек на Закона, ту рицар без дама...
В налюбено мълчание
превръща се нощта
и Обич и желание
във моята ръка,
преплетени, унасят се в жадувана игра –
игра на светлини, на изгреви по здрач...
