Тебе. Не тях

Не вярвах.

Когато ми каза какво си чул от лекаря, те гледах цяла вечност, без да помръдна – и не вярвах. Знаех какво е меланома – и не вярвах. Знаех, че оттам, където незнаейки беше стигнал, няма връщане – и не вярвах.

Гледах бялото ти като стената лице и от устата ми се изливаше поток празни думи. Със самия си звук трябваше да отпъждат ужаса, който виждах да напира в очите ти. А аз натисках моя ужас дълбоко навътре в себе си. Не можех да те гледам такъв – внезапно превърнал се във вцепенено дете, с очи, молещи пощада неизвестно от кого.

Ще отидем... Още утре ще отидем при най-добрия специалист... Ще го открия... Ще направим операция... Ако трябва – и още една... Колкото трябва...

Никога не съм говорила толкова много. Думите замайват. Отместват страха някъде встрани и в опразнената обвивка остава само съзнанието, че ето, нали виждаш, всичко е поправимо, има лекари, има лекарства, има лечение. Ще изрежат тази безформена маса с надеждата да е задържала всичките си клетки в себе си. Защото това прави меланомата – само да я побутнеш, се къса и праща невидими частици заплаха из цялото тяло.

Дано не се е пръснала. Боже, помогни! Дано! Дано! Дано!

* * *

Първи опит за спасение. На именния ти ден. Не ти напомням. До празнуване ли ни е...

Дълго чакаме доктора пред частния му кабинет. Точно днес ли трябваше да е записът на гостуването му в онази телевизия. Няма как да го отложи. Но ние имаме време. Имаме... Имаме ли?

Имаш ли? Колко?

Време. Не пари. Докторът отказва да вземе. Аз не отказвам.

Вземам.

Шишенцето с резултата от икономичната ексцизия – знам къде да го занеса за изследване. Израснала съм в тази болница.

Знам и какво ще ми кажат след три дни.

Смъртта е в лимфата. Лимфата е навсякъде.

Време е за голямата операция.

* * *

Четвърти час изтича. Толкова много има да се реже. Отвън почти няма да личи. А вътре ще зеят празноти. Дано да се запълнят с живот.

Стъпките ми хрущят по сухите листа в двора на болницата: “Дано! Дано! Дано!”

За пореден път се качвам на етажа. Няма място за разходки. Заковавам поглед в асансьора.

Най-после! Четири жени бутат носилката. Сестри, санитарки – персоналът не достига. Човек в безсъзнание тежи много. Дори след като е загубил двайсет килограма за по-малко от три месеца. Успяват да те прехвърлят на леглото с минимално тръскане.

Сами сме.

На всяко легло – вселени от страх и надежда.

Полека отваряш очи. Дотук добре, казал онзи, който падал от десетия етаж. Много преди да узная, че съществуваш, си бил граничар. Операцията против диверсантите успя. Засега.

* * *

Вече няма смисъл да се махат. Изникват навсякъде – покрай оперираното и по-далече, и още по-далече. На немислими места. Малки, безцветни, твърди възелчета. Колегите ти са събрали пари – някаква далекоизточна фирма предлагала мазило и хапчета. Имуностимуланти. Подсили ли се организмът, ще се пребори с меланомата. А мазилото ще стопи възелчетата. Гарантирано.

Добре, че тук само аз знам чужди езици. Колебанието разтяга мига до безкрайност.

Билка котешки нокът и вода за изплакване на уста – това пише на етикетите. Да го кажа ли на тези хора, отделили от малките си заплати по някой лев, за да помогнат на колегата си? И с какви думи да им го обясня? Че котешкият нокът може да помага, но в този случай – едва ли. Че в тази вода за изплакване на уста може да има вещества, които евентуално може да подействат някак си, но най-вероятно няма да подействат...

Как ли ще се почувстват, ако разберат, че са попаднали на – меко казано – шарлатани?

Мога да си го представя. Някои няма да повярват. На мене.

Само едно ми остава – да лекувам и тях. С плацебо. Каквото ми предлагат, за да лекувам тебе. Да им дам вяра, че са помогнали, макар и с малко. Да дам вяра и на тебе.

Как да ти кажа, че това няма да ти помогне?

Не мога.

* * *

Възелчетата избиват и по лицето ти. По бузите, които вече не можеш да бръснеш – толкова са хлътнали. Вече не искаш да се гледаш в огледалото. Няма смисъл, те са навсякъде. Трудно затваряш очи – избили са и по вътрешната повърхност на клепачите.

Как спиш? Спиш ли изобщо?

Знам, че не можеш да спиш. Все повече време прекарваш в унес, полусън, омаломощен от неспиращата тъпа болка навсякъде в тебе. Болят костите. Боли кожата. Болят очите.

– Не ме гледай. Не искам да ме гледаш.

Ужасяваш се, знаейки как изглеждаш. Кости, изпъкващи през кожата. Кожа, превърнала се в твърда броня от възелчета. Така продължавам да ги наричам. Не искам да изричам пред тебе истинското им име – разсейки.

Хапчетата котешки нокът са на привършване. Мазилото в красивото голямо пластмасово шише е почти до средата. Мажа те щедро с него – да няма съмнение, че всяко кътче от някога гладката ти кожа е получило дозата лечение с вяра.

– Недей... не ме гледай... не искам да ме гледаш...

Как да не те гледам! Още колко ми остава да те виждам?!

– Тия възелчета... грозно е... не искам да ме гледаш с тия пъпки...

Не виждам тях. Виждам тебе.

– Виждам тебе. Не тях.

Гледам те и се мъча да трия видяното от ума си. Не искам да те помня такъв – измъчен, изцеден, сянка на самия себе си.

Искам да те помня такъв, какъвто те видях за първи път. Бистри зелени очи и усмивка, от която забравих да дишам; звън на кристални чаши и музикантски лаф за омайване на лаичка: “Фа двоен диез!...” Другото име на “сол”. Каза ми го много след това.

* * *

И отново:

– Виждам тебе. Не тях.