Врачката

Врачката

Това, което искам да ви разкажа, се случи в късното лято на 1967 година в София. Колегите ми от випуск 1964-1967 г. от Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски” бяха си взели последните семестриални изпити още през м. юни. Някои се явиха на поправки през м. септември. Всички започнаха подготовка за държавните изпити през м. декември.

Нередовните като мен оставахме за следващите сесии.

Аз си оставих няколко изпита и реших да продължа още една година следването. Уредих го по съответния дотогава съществуващ ред. Причини – колкото искаш. Танцувах в Академичния фолклорен танцов ансамбъл при Централния студентски дом на културата. Наближаваше през 1968 г. Световен младежки фестивал в София. Приятелката ми беше още студентка в Икономическия институт. Става въпрос за настоящата ми съпруга…

Всяко лято работех, за да помагам на родителите ми в издръжката. Винаги с някакви добри хора, зидари, строители на къщи в Созопол. Пак ги потърсих в средата на м. юли. Не ги намерих и по случайност обядвахме с брата на майка ми, морски офицер в Созопол, в ресторант “Казиното”. Управителят Панчо “звездата”, познат на вуйчо, дойде на нашата маса и каза, че ревизия го е оставила без главния готвач и част от сервитьорите. Предложи и аз, след три дни, станах сервитьор. В края на сезона, със спечелените пари, закупихме първия телевизор в моето семейство. С останалите пари пристигнах в София. Наех квартира с предплата, закупих учебници, купони за стола и пак останах с малко пари.

Нямах друг избор и поех пътя към “Сточна гара “Малка бързина”. Там трябваше да намеря бригадира на докерите бай Жоро “доктора”. Познавахме се, защото, закъсахме ли за пари, отивахме при него и замествахме неявилите се негови колеги от нощните смени. А те бяха все от сой хора – лишени от правоуправление шофьори, осъдени да заплащат издръжката на децата си “добри родители”…

Бай Жоро ме посрещна със задоволство. Договорихме се и си тръгнах. Беше в часовете преди да отворят студентския стол. Някъде около началната спирка на тролейбусите седеше на земята “врачка”, а край нея малко детенце.

– Дай ми двайсет стотинки и ще ти гледам на ръка! – подкани ме циганката.

Помислих малко и си подадох ръката.

– Първо парите, после гледането!

Дадох стотинките и гледането започна.

– Добро момче си, и на хората добро ще правиш… Само едно не ми харесва…

Изтръпнах в очакване.

– В скоро време полицай ще станеш и такива като нас ще гониш. Ама всеки с късмета си…

Прибрах се в намиращата се наблизо квартира. А на вратата ме посрещна хазяйката, разведена с две деца медицинска лаборантка.

– Ама да знаеш, търсиха те от милицията!

– А за какво ме търсиха?

– Не ми казаха, оставиха едно листче с адрес, утре да се явиш… Но казаха, че и друг път са те търсили!

Само дето не ми каза, че голям късмет е изкарала с мене като квартирант. Усетих го по начина, по който за първи път разговаря с мен.

А аз си знаех. Два пъти преди това с мен разговаряше кадровик от МВРV Предлагаха ми да започна работа като следовател в МВР-Бургас. Подменяха кадрите без висше образование. Посъветвах се с родителите ми и те ми казаха аз да си решавам.

Подтекста беше да не бързам. И така веднъж, после втори път. Просто нямаше кадри. Тогава, през 1963 г., в тогавашния Съветски съюз, на власт беше Хрушчов. Той обяви, че държавата става общонародна, държавността ще умре, а с нея и правото! И приеха само 30 редовни студенти по право, няколко задочници и 15 съкратени от армията офицери. Това е истината.

Явих се на другия ден в Кадри на МВР и дадох съгласие да започна работа като следовател в МВР-Бургас. Дадоха ми съответни документи и в болницата на МВР преминах медицински изследвания. И тогава за първи път се сблъсках с опит за измама. Някакъв непознат за мен кандидат за работа в МВР поиска и в неговата чашка да пусна от моята урина, защото имал болни бъбреци… Естествено отказах и получих ругатни. Но от ругатни в тоалетната никой не е пострадал. Останах си чист пред съвестта. Нещо, на което все още държа, въпреки и други опити от подобен род към мен в следващите години.

Служих през периода на социализма, десет години служих и след установяване на демокрацията у нас. Може би оценяваха професионализма в моята работа. Но това е тема за друг разговор.

Взех си последните семестриални изпити през м. януари 1968 г. и на 8 февруари същата година започнах работа като следовател в ОУ на МВР-Бургас. Попаднах на хубав колектив – по-старите колеги ми помогнаха да навляза в работата. Особено началника на следствието Васил Златаров, лека му пръст, колегите Вълчо Киров и Страти Георгиев. Благодарност и за покойния началник на тогавашния Втори участък на МВР Давид Калдерон и заместникът му по оперативната работа Румен Калудов, лека му пръст.

Работих три години във Втори участък (после станаха районни управления). След това бях следовател в Транспортна милиция. После служих в други служби на ОУ на МВР-Бургас. Реализирахме безброй оперативни разработки (сега това понятие е нарицателно в новото ни общество). Всеки разбира от разработки и сътрудници. Приемам го за ненормално явление. Няма държава в света, където полицейските органи да не са репресивни. Осъждам насилието извън рамките на закона. Но без помощта на гражданското общество, което в момента липсва в нашата държава, разкриваемостта на престъпленията ще бъде малка. И това ще бъде дотогава, докато хора, които не са виждали жив престъпник, определят правилата за работа на правоохранителните и правораздаващи органи.

Но аз си оставам с вярата в държавността и винаги, когато мога, ще защитавам правото и законността!

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------