Беседката
При нас, когато лятото се върне
и в къщи заухае на море,
когато самотата се обърне
и се събуди спящото градче...
Лъчи лазурни мрачината гонят
и над вълните пръскат цветове,
отново съм при белите колони
в беседката със покрив от небе.
Отново съм на мойто място,
където сякаш по-дълбоко дишам.
В беседката, където аз пораснах,
където срещнах първото момиче...
Беседката със форми архаични,
закръглена със тяло на богиня...
Усещам се, че още я обичам
и пазя я във мен като светиня.
Пристъпвам сякаш влизам в Партенона,
а въздухът изпълва ме със сила.
Рибарска лодка като икона
и птицата над нея среброкрила.
Без нея нищо няма да е цяло,
морето и небето ще са сиви –
най-слънчевото място в Анхиало,
обича ни и прави ни щастливи...
Дори от моя дом да ме прогонят,
щастлив ще съм и винаги ще е добре
в беседката със белите колони
и слънчевия покрив от небе...
При нас, когато лятото се върне
и къщите ухаят на море...
---------------
Публ. в сборника “Градът – поезия и фотография”, изд. “Либра Скорп”, 2019.
---------------