Подаръкът на бай Дамян

Бяха се събрали заедно трима художници от различни поколения. Седяха край масата в старата къща в ранния следобед и се канеха да обядват. Говореха, спомняха си неща, картини и хора, а отвън вятърът събираше сухите листа на узрялата есен. Дамян беше най-старият. Прехвърлил седемдесетте, той изглеждаше все още жизнен и изпълнен с енергия. Премести се в къщата извън града, след като се пенсионира. Сега се радваше, че е близо до “елементите”, както той наричаше природата. Беше се отдал на това завръщане към изначалното, живееше просто и без излишества. Допреди десетина години ставаше и лягаше с маслените бои, но сърцето му се насити на багрите и той потърси лекотата на скулптурните форми. Обикаляше наоколо и събираше парчета дърво с причудлива форма, камъни или парчета желязо. После в плевнята, станала ателие, ги обработваше и комбинираше. Търсеше универсални решения, защото годините бяха изчистили непотребното в душата му и тя виждаше света опростен, какъвто е бил сигурно в началото си. Дамян не се срещаше често с хора, но днес покани Людмил, а той доведе Велизар – двама негови колеги, с които да побъбри и да чуе нещо интересно. Усещаше, че не му остават кой знае колко години и се замисляше, че трябва да остави някому ателието с къщичката до него. Жена му беше починала преди време, а дъщеря му се запиля някъде по чужбина и рядко се обаждаше.

– Наздраве, момчета! – Старият художник вдигна чашата с ракия, която сам бе варил. – Наздраве за всички нарисувани и ненарисувани картини, за всички любени и недолюбени жени, наздраве за нас, че сме останали художници!

– Наздраве, бай Дамяне! – Людмил се засмя и подкани младия Велизар да се присъедини към тях. Споменаването на жените го жегна, защото наскоро се бе разделил със своята и болката му още тлееше. Преглътна парещата течност и се опита да мисли за друго.

– Благодарим, че ни поканихте, г-н Попов! – Велизар се обърна към домакина официално, за да покаже уважението си към него. – За мен е чест да бъда в дома Ви!

“Виж го ти, този малкия!”, помисли си Дамян Попов, но му стана приятно, че младежът се обърна така към него. Разгледа по-внимателно лицето на госта си: буйна коса, късо подстригана брада, оформена около устата в “катинар”, както му казваха. Усети в погледа амбиция и желание за себедоказване, които шумяха като младо вино. “Има време да узрее. Сега соковете му кипят и може да се разлеят не където трябва, но от това момче ще излезе нещо, тъй ми се струва.” Спомни си какъв беше на неговите години. Тогава живееше във Франция и продаваше малки пейзажи за по няколко франка. Обитаваше скромна квартира в Монмартър, дишаше със сърцето си изкуството и беше щастлив, макар и гладен. Когато срещна Жули, светът му се преобърна. Тя го направи нормален човек и успял художник. Щастливо време беше, време на любов, на нови картини и на сбъднати мечти... Но трая само няколко години. Жули загина в катастрофа, а той се опита да живее без нея, но не успя. Загуби или пропиля натрупаното и тогава се прибра обратно. Във Франция вече нямаше място за него.

– Работя върху един триптих в момента – Людмил осведоми другите около масата. – Имам поръчка от стар клиент, който наскоро ми се обади. Купувал е и преди от мен. Иска три портрета на моми в народни носии.

– Хубаво – рече Дамян и угаси спомените от Франция в съзнанието си. – Тази тема е вечна, темата за женското лице. Какво съвършенство има само в него! Никога няма да можем да го пресъздадем напълно...

– Така е, и аз я обичам. Макар че понякога жените могат много да ни разочароват – Людмил зърна за миг лицето на съпругата си:красиво, миловидно, обрамчено от кичури руса коса. Тя го беше напуснала, защото не можа да се научи да живее с художник. Искаше го целия за себе си, ревнуваше го от изкуството му, смяташе, че той трябва да избере между нея и живописта. След като той не пожела, жена му направи избора си. “Жалко... Нещата можеха да са по-иначе”, с горчивина си помисли за кой ли път Людмил.

Велизар се беше оженил не много отдавна за момичето, с което взаимно се обичаха. Имаха син на една година и живееха в хармония, която му се искаше да не свършва никога. Досещаше се, че в буйната река на живота дебнат подводни камъни и водовъртежи, но се успокояваше, че са далеч. Надяваше се, че времето само ще подреди нещата и ще даде необходимите отговори. Но докато мислеше за съпругата си му се мярна картина от съня, който имаше снощи. В него се видя край красиво езеро с група приятели. Беше поизостанал от тях и изучаваше огледалната повърхност, когато на брега се появи красиво голо момиче. Велизар се смути, защото то се спря при него и го попита нещо. Разтреперан, смутен, младият художник отпрати гостенката, каза й да настигне приятелите, с които беше излязъл. Защо срещаше други жени в съня си? Искаше ли нещо повече сърцето му?

След като приключиха с обяда Дамян заведе гостите в постройката отсреща. Докато прекосяваха двора усетиха, че вятърът е понамалял и е дал почивка на обрулените листа. Наблизо до къщата шумеше неокосена царевица, чийто източени стебла преливаха от охра в кафяво. Тук-там помежду им жълтееха кочани. Зад тях се простираше поле с накацали къщички, а в самото му дъно се мержелееха невисоки хълмове. Обстановката беше пасторална и напомняше на френски селски пейзаж от деветнадесети век.

Домакинът плъзна голямата врата на сградата и ги покани да влязат. Гостите се озоваха в просторно помещение, от чийто дървен покрив се процеждаха снопове светлина. Това беше ателието на Дамян, в което той събираше и осъществяваше идеите си. В ъглите бяха натрупани изсъхнали клони с различна форма, обработени дъски, парчета метал от по-ранни скулптури, хартии и найлон за опаковане. В средата имаше голяма работна маса с оставени скици и материали за рисуване. Стаята допълваше и един по-подреден ъгъл с по-малка масичка, който старият художник ползваше да почива и да търси вдъхновение.

– Това, момчета, е моето царство! – Дамян им се усмихна широко. – Тук съм цар и повелител на изкуството. Прекарвам повечето си време под този покрив. Когато не творя, сядам на онзи стол и размишлявам. Припомням си годините, останали зад гърба ми, мисля си за онези, които ми остават... А това е последната ми работа, нарекъл съм я “Извисяване”. Исках да изразя мъчението на нашата душа да се отърве от прегръдката на земята и да се слее с небето.

Скулптурата се състоеше от три преплетени един в друг клона, завършващи в едно място. Асоциацията с криле, с пламък, със стремеж към нещо, бе очевидна. Творбата изглеждаше убедително в дърво, а щеше да е още по-въздействаща, когато се изпълнеше в метал. Велизар и Людмил я похвалиха веднага. Дамян им благодари, изкашля се и погледна гостите:

– Напоследък мисля и за това на кой да оставя къщичката и ателието, приятели. Усещам, че не ми остават много години. Сърцето вече не ме слуша, май скоро ще хващам пътя за оня свят... – Старият художник леко се усмихна. Отдавна не се страхуваше от смъртта. Беше се преборил с това чувство, когато загуби жена си и искаше още тогава да я последва. – Хубаво ще е имотът ми да мине в ръцете на хора, които да го ценят, хора, близки по душа и със сходни занимания. Какво ще кажете, бихте ли ме заместили тук?

Людмил и Велизар се спогледаха смутено. Не бяха очаквали такова продължение на гостуването си. Да приемат или да откажат? Тази работа трябваше да се обмисли, не можеше да се реши така бързо.

– Много ни изненада с предложението си, бай Дамяне – започна Людмил. – И като как искаш да ни оставиш имота си? Да го купим от теб, или ще ни го завещаеш?

– Мисля просто да ви го оставя. Вие двамата и да съберете каквото имате, пак няма да са достатъчно парите. Нали сте от моята черга, знам възможностите ви. Ще ви дам една седмица да помислите и ако сте съгласни, ще подготвя документите. Пък може и тук да се преместите докато съм жив, тъкмо ще имам компания – завърши пак с усмивка Дамян.

– Да бъде както казваш! – отвърна Людмил – Ще помислим и пак ще говорим. Трогваш ни с предложението си, да знаеш! Нали, Велизаре? И ни слагаш голяма отговорност на плещите.

– Да, г-н Попов, много сме Ви задължени за доверието! – присъедини се младият художник. И на него му беше още трудно да повярва на чутото.

– Хайде да пием по още една ракия тогава! – предложи Дамян. – Тук си държа една бутилка с отлежала гроздова, понякога си подсилвам вдъхновението.

Седнаха на дивана до масичката, разчистиха рисунките, оставени отгоре и вдигнаха чашите. Вятърът навън отново шушнеше, светлината помръкваше, а следобедът си отиваше. В следващия половин час пиха и говориха за скулптурите на Дамян Попов, за желанието му да направи една последна голяма изложба, преди да тръгне за там, откъдето няма връщане. “Пък кой знае, може и там да продължа да работя” – пошегува се той.

Канеха се вече да си ходят, когато Людмил излезе по малка нужда навън. Погледна стеблата на царевицата и залязващото зад тях слънце. Да, хубаво ще е да се твори и да се живее тук. Природата е чудесна, градът не е далеч... Изведнъж му замириса на дим и той завъртя глава в посока на къщата. Едната й стена беше потъмняла, точно там, където се намираше камината. Спомни си, че преди да излязат хвърлиха доста парчета стар паркет в огъня, а после го забравиха, когато отидоха в плевнята-ателие. Сега от комина изскачаха снопове искри и пушекът ставаше все по-черен. Неочакваният подарък на бай Дамян беше на път да изчезне, преди да му се бяха порадвали.