Човекът, реката и слънцето в поетичния свят на Гергина Дворецка

Човекът, реката и слънцето в поетичния свят на Гергина Дворецка
(„Лирични сезони, стихове от младостта до днес”, Фондация „Европа и светът”, 2024 г.)

Казват, че символният език е езикът на душата, на онова, което безсъзнателно носим дълбоко в себе си, за да можем с негова помощ да „разчетем” абстрактните знаци на живота и на света, който ни заобикаля. Във всеки символ е закодирана някаква идея, която поддържа будно съзнанието ни, помага ни да открием и осъзнаем връзката между видимото и невидимото, създава условията за аналитичното мислене, върху основата на което градим оценката си за нас самите, за другите около нас, за случващото се не само в личния ни живот, но и в общественото пространство. Защото, както казва Аристотел, човекът е обществено животно. Новата поетична книга на Гергина Дворецка („Лирични сезони, стихове от младостта до днес”, Фондация „Европа и светът”, 2024 г.) още с паратекста си подсказва на читателя, че в нея са включени избрани нейни стихотворения, които имат амбицията да представят личното й битие като „огледало” и на много нейни братя и сестри с подобна съдба. Защото вероятно и тяхното отреденото земно време, като нейното, се е движило между „реката” и „слънцето” – често използвани символни образи в стихосбирката й. В световното културно пространство реката е космогоничен знак на великата космическа река, от където идва всичко, но и където всичко се завръща. Слизащата от планината река, която криволичи и губи водите си в долини, езера и морета, се възприема като метафора на човешкото съществуване с неговата кратколетност. В поетичния свят на Гергина Дворецка обаче тя символизира Злото, грубата арогантност на социума, който унищожава доброто и красивото в живота. Такава я виждаме още в първия цикъл на книгата й („Лиричен дневник”, 2013 – 2022 г.):

Не преминавай реката, момиче!
Стой си на свежата светла морава,
думи засаждай, отглеждай, обичай
и чудодейни магии раздавай!

А пък реката – тя камъни влачи,
стволове паднали и коренища...
Даже да стискаш за смелост клепачи,
тя ще те пляска и ще те разнищва,

ще те придърпва към калното дъно,
ще ти заплита боклуци в косите.
Водните духове дебнат на тъмно!
Знам го, защото сама го изпитах.
„Реката и слънцето”

Всяка дума в текста Гергина Дворецка използва като символен знак, който акцентува унищожителната сила на реката. Камъкът, който обикновено се възприема като образ на майката-земя, която дава живот, тук е превърнат в своеобразна жертва на реката и по-скоро ни напомня безуспешните опити на Сизиф да „изтъркаля” битието си до жадувания връх на божественото. Могъщата унищожителна сила на реката е подчертана както с множеството „стволове паднали и коренища...” (знак за фатално поразеното дърво на живота, чиято връзка с майката-земя е тотално прекъсната), така и с многоточието, чиято пауза побира в себе си още много други неназовани пряко доказателства за могъществото на Злото. То се е развилняло и сред материалния, и сред живия човешки свят. Калта, първичен образ на онази материална субстанция, от която Бог създава човека, тук е превърната в знак за инволюция, за начало на деградация, която влачи човека към „калното дъно” на живота, унищожава и „заплита боклуци в косите” – от показател за сила и могъщество, косата става знак за загуба, за отказ от спазване на общоприетите правила за човешка нравственост. При Гергина Дворецка образът на реката е и митологизиран, той е одухотворен чрез присъствието на водните духове, носители на смрад, болести и смърт. Емоционално обагреният глагол „дебнат”, съчетан с внушенията на мрака (нещо тайно, скрито, враждебно, в което потъват безвъзвратно всички светли пориви и чувства), създава усещане за вселенска тъмна бездна, от която няма спасение. Реката и слънцето в емоционално-образния поетичен свят на Гергина Дворецка са антоними, те си противостоят така, както Мракът и Светлината, както Бог и Дяволът. По подобие на Платон („Държавата”), и за нея слънцето е метафора на доброто, на интелектуалното просветление и познанието за живота в неговото философско измерение:

После, с душа и нозе изранени,
някак до твърдата почва доплувах
и добротата се върна при мене,
ала жестоко я изболедувах.

Имаше кой да ме скрие на топло
и да ми дава целителна билка.
Днес пак с усмивка прегръщам живота,
но във очите ми има горчилка.

Уж си приличаме, а си далече,
спряла засмяна сред злака оттатък.
Нас едно слънце огрява ни вече,
но помежду ни остава реката.
„Реката и слънцето”

В стихотворението на Гергина Дворецка образът на слънцето е представен като психопомпос (пратеник на боговете и водач на душите), то изпълнява функцията на инициационен йерофант (от старогръцки - откривател на свещеното), на „свещеник”, който обяснява мистериите, за да позволи на душата да проникне по-дълбоко в същността на космическия разум и неговата доброта. До това познание обаче се достига чрез много мъка и преодоляване на неочаквани изпитания, затова и лирическата героиня на Гергина Дворецка носи в очите си тъмната сянка на страданието. Въпреки неимоверната болка и острите ръбове от белезите на раните, които ще усеща до края на своя живот, тя обаче се чувства победител, защото е помъдряла, узнала е истинската стойност на живота – за разлика от онова „момиче” на свежата светла морава, което продължава наивно да вярва в „чудодейни магии”.

Този нов нюанс в интерпретацията на тъмната унищожителна сила на реката, вписва в нейния образ и представата за т. н. „необходимо зло”. Често пъти тя връхлита човека „като смерч”, като „залп от хули”, опитва се да прекърши неговата воля за живот, „нож изважда” или го препъва посред предусещането за близостта на успеха, като прекъсва „песента” на сърцето му, но така го учи, че дори и изгубените битки имат своята стойност, те са така необходимия личен опит, който отваря очите му за различните стойностни измерения на битието, като отделя здравите зърна от пълния съд със съмнителни удоволствия, със съблазни за сладка и леко постижима слава, която обаче, като всяка слава, идва, „но и си отива”:

...
Аз знам какво е смерч да те обрули,
ако внезапно твърде ярко блеснеш,
и знам какво е насред залп от хули
сърцето ти да се изпълни с ...песен!

Аз знам какво е да не се огъваш,
когато срещу тебе нож изваждат...
да се препъваш...и да те препъват,
да се изправиш и да се възраждаш.

Аз знам какво е да изглеждаш крехък,
но кръста си да носиш към Голгота
и да усещаш с всяка своя клетка
безкрайното богатство на живота!
„Всеки със съдбата си”

Понякога обаче бързеите на реката удрят с огромна сила не тялото, а ума и духа човешки, преобръщат гледната му точка за красиво и грозно, и, като че ли напук на морала на тълпата, го карат да демонстрира пренебрежението си към този фалшив морал. Такава е голата жена, тръгнала под „прожектора от дневна светлина” тъй, „както майка я е родила”. Тя сякаш е надмогнала земната представа за срам от голотата и „като птица” разперва ръцете си над парка, пълен с майки и деца, за да удари плесница на този суетен, жесток и дребнав свят и да го накара „да изпита искрен срам” от това, което върши (стих. „Голота”). В стихотворението на Гергина Дворецка голотата не е интерпретирана в контекста на библейската легенда за Адам и Ева като нравствено падение и поквара, а по-скоро като разновидност на аскетизма, като завръщане към първичното начало така, както еврейските жреци влизат голи в Светая светих, за да изразят отказа си от всичко земно при приближаването си до божиите Тайнства. Образът на реката е използван по особен, различен начин, и в стихотворението „Успокоение”:

Доплувах ли? Брегът не се ли рони?
Почти не вярвах, че ще стигна суша...
Сега под свежи папрати и клони
в семейно-топлото гнездо се гушвам.

Усещам дъх на прегоряла шума,
горчат ми болки, минали отдавна,
а под копитото избликва дума
и с утрото полека избледнява...

Така безмълвна, всичко надживяла,
в просъница очаквам да се съмне...
Душата ми почива, оздравяла –
до малкото креватче на сина ми.

Лирическата героиня на Гергина Дворецка вече е разбрала, че само под копитото на истинската болка се раждат онези думи, които побеждават мрака на битието, „разсъмват” неговата нощ и след тях „утрото полека избледнява”. Под припламващите в очите й лъчи на есенното слънце, навяло скреж в косата й („Есенно”), тя разбира, че също е птица и че понякога и есента може да се превърне във „време за полет...до новата пролет”.

В края на автопредговора на книгата си Гергина Дворецка споделя: „Днешната ми творческа равносметка е позитивна. Вярно е, че литературната слава отлетя от мен още в младостта ми, но писането е неизменна част от съществуването ми, като дишането, а има ли смисъл човек да очаква слава за това, че диша?” Истинността на тези й думи се доказва не само от дългогодишната й журналистическа работа в БНР „Христо Ботев” и като съучредител и член на Сдружението на испаноговорящите журналисти в България, или като главен редактор на сайта evropaworld.eu, но и от 6-те й издадени стихосбирки и 4-те книги с художествена проза, между които и романите й „ Откриването на Дагоберта” и „Искрено ваша”. В новата си книга „Лирични сезони” обаче Гергина Дворецка за първи път публикува свои преводи: от Виктор Юго, Пол Верлен, Емили Дикинсън, Луиджи Пирандело, Морис Карем, Николай Гумильов, Осип Манделщам, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Булат Окуджава и Арсений Тарковски. Ще завърша думите си за поетесата с превода й на едно стихотворение от Пол Верлен, което много обичам, защото до голяма степен то отразява личната ми вътрешна нагласа и оценка за живота – „Есенна песен”. Познавам текста му в превод на Кирил Кадийски, на Пенчо Симов, на Любомир Попов и на Георги Михайлов, но разчитането на подтекста на словото в превода на Гергина Дворецка докосна нови струни на съпричастие в душата ми:

Цигулков плач
роден по здрач
от тъжна есен,
прониква в мен
като рефрен
на вяла песен.

Попребледнял
във клупа-шал
на здрача,
си спомням как
преди живях
и плача.

И тръгвам сам
насам-натам
под злия вятър,
подобно лист
към кал и вис
подмятан.
„Есенна песен”

Защото е истина, че Съдбата подмята човека между „кал и вис” като есенно листо, отронено от космичното дърво на живота.

------------
Гергина Дворецка, „Лирични сезони, стихове от младостта до днес”, Фондация „Европа и светът”, 2024.
------------