Неразделни

На К. и В. Попови

Виждаха ги винаги заедно – в магазина, на пейката в градския парк или в кварталното кафене, където се застояваха, докато светлината на деня гаснеше. Бяха в залеза на живота си – побелели и с натежали тела, които скърцаха от болести, с лица, премрежени от линии, чертаещи историите на пътя им. Вървяха по малко и винаги бавно, защото вече нямаше закъде да бързат. Държаха се за ръка и често спираха, за да направят път на другите. Хранеха птиците в парка, понякога се заглеждаха в облак на небето или се заслушваха в песента на пролетния вятър.

Ива и Константин бяха отдавна пенсионери. Тя някога беше лекарка, отдала всички сили на своите пациенти, а той – литературен критик, чийто живот мина между книгите, покриващи стените в скромния им дом. До преди няколко години обичаха да ходят в центъра на града на изложба, театър или представяне на нов роман. Но напоследък силите им стигаха само за разходка около блока. Докато вървяха си припомняха миналото и сменяха еднообразието вкъщи. А понякога се случваше да видят стар познат или приятел. Бяха се превърнали в неизменна част от пейзажа на своя малък квартал и затова, когато тази зима спряха да излизат, нещо в него осезаемо започна да липсва.

Февруари не измени и тази година на нрава си. Макар че снегът беше рехав, температурата не искаше да се отлепи от дъното на термометъра, а Малък Сечко надуваше сърдито бузи. Времето беше унило и мрачно, хората излизаха само, ако наистина им се налагаше и бързаха да се приберат на топло в къщите си. Домът на двамата съпрузи беше ням. На вратата му се белееше некролог с името на Константин. Литературният критик си беше отишъл предния ден, след като получи инсулт, от който не можа да се съвземе. Смъртта посрещна в болницата, далеч от любимата си Ива, която сега успокояваха съседките и една племенничка, дошла от чужбина.

Беше късно следобед и първите улични лампи страхливо светваха една след друга, като че ли се бояха от падащия мрак. Овдовялата седеше безсилна на дивана и милваше с поглед стените, мебелите и книгите, скътали следи от нейния починал. Празнота изпълваше ума й, в който пулсираше само един въпрос: как щеше да живее отсега нататък без съпруга си? Беше мислила преди, че тя ще си тръгне първа от двамата. И не беше ни най-малко подготвена, че ще бъде изпреварена. Не можа ли Косьо да я почака, или да направи така, че да тръгнат заедно към отвъдното? Повтаряше си нямо един и същ въпрос, сега и после, но отговор не идваше отникъде.

Жените вкъщи й съчувстваха и успокояваха, но никоя не можеше да проумее размера на загубата. И никоя не я чувстваше така, както Ива. Истината бе, че с Константин бяха като скачени съдове – помежду им течеше една кръв, един дух, един живот. Бяха като една машинка, задвижвана от общи колела и пружини. Сега някой сякаш бе ударил машинката и тя едва цъкаше. Щеше ли да работи пак с половината от предишната сила?

Блуждаещият поглед на Ива продължаваше да обхожда стените и прозорците със спуснати пердета. Спря се на масичката пред тях. Там книгата, която съпругът й четеше до преди няколко дни, още стоеше отворена. Косьо обикновено прехвърляше няколко страници, след това бавно и внимателно й разказваше прочетеното, преди да го обсъдят. Така можеха да прекарат часове – от една книга се прехвърляха на друга, припомняха си емоциите и времето от първия прочит. Продължаваха с подробностите, при които са се срещнали с нея и завършваха с онова,което е променила в тях. Косьо я запозна с много и различни книги, обясни й десетки неща, които беше пропуснала или не беше забелязала. Насити живота й с изкуството на думите. Ива беше по-прагматична – грижеше се за здравето му, както и за по-прозаичните неща в брака им. Даваше почва под краката на духа му, без която той нямаше да може да волно да се рее и да прави нови открития. Двамата съпрузи се допълваха чудесно. Излъчваха хармония, която лесно се забелязваше и вместо да се разсейва, растеше с годините.

Сега Косьо го нямаше. Няма вече да четат заедно. Няма да чува ударите на пишещата му машина – старата “Оливети” – от другата стая, която той ползваше за кабинет. Няма да ходят в парка и в кафенето. Няма кой сутрин да й прави комплименти, да й държи палтото, за да се облече или вратата, преди да излезе. Няма...

Ива покри лицето си с ръце. Навън се бе стъмнило и очертанията на стаята се бяха размили. Вдовицата стисна очи и дълго не искаше да ги отвори. Сърцето й биеше глухо, сякаш щеше да спре всеки момент, дишането й се усещаше едва-едва. Спомни си, че погребението ще е утре, но няма да донесат тялото на покойника в дома му. Вместо това щяха да отидат – тя, племенницата и съседките – направо на гробищата. Как щеше да понесе тази последна среща с любимия си, Ива не искаше да мисли. Предпочиташе да го запази в паметта си жив, близък и топъл, а не като далечна и неузнаваема човешка маска, в която смъртта вече го бе превърнала.

Не мигна цяла нощ, въпреки умората и изтощението. Пътуваше назад във времето, към дните на общото им щастие и ги преживяваше отново. Виждаше запознанството им в болницата, където Константин беше постъпил за малка операция, срещите им по-късно и букетите с лалета, който й носеше; пътуването до Прага при брат му, писателите и художниците, с които я запозна, почивките в санаториум, музеите на Виена, Берлин и Париж... Разходките им на Витоша, любимият Драгалевски манастир, където се превръщаха за малко в Лора и Яворов. Или нещо така прозаично като вкусните кебапчета и бирата “Ариана” в ресторанта на Банкя... Свързваха ги стотици неща, нощта нямаше да й стигна да ги изброи. Въпреки това тя не спираше – усещаше, че така връща Косьо поне малко при себе си.

Внезапно отнякъде в ума й зазвуча “Стройна се Калина вие над брегът усамотени, кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени...”. Беше онова стихотворение, чийто автор Константин смяташе за един от колосите на родната литература. Как беше на финала, май нещо като “За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла...” Да, раздяла няма и не можеше да има. Никой не можеше да отнеме онзи Косьо, който живееше и се бе сраснал с нея.

Ива въздъхна дълбоко и изтри сълзите, които, без да усети, бяха напълнили затворените й очи. Опита се да избере едно-единствено нещо от рояка спомени – един образ, едно чувство, една емоция... Топлината на ръката му, когато държеше нейната вечер, преди да заспят? Целувката сутрин преди закуска? Посвещението в една от книгите му “на моята роза, край която и аз разцъфтях”? Бележките, които оставяше, когато отиваше на работа, когато бяха млади? Косьо не можеше да бъде побран само в един спомен или в единствена постъпка. Той беше всичко това заедно и нещо повече: предан съпруг и грижовен мъж, доверен приятел и неотменим спътник в десетилетията на общия им живот. Сега беше си тръгнал, а светът след него зееше като отворена врата. Какво й оставаше? Да се опита, ако има сили, само да го последва. Да, в този момент Ива искрено пожела да умре. Дали можеше да накара сърцето си да спре? Душата й наистина молеше за това. Беше ли възможно? Може би, ако се взреше достатъчно дълго, ако напрегнеше цялото си същество вратата, през която Косьо бе излязъл, щеше да се появи и пред нея...

Февруарската нощ навън бе тъмна и непрогледна. Вятърът бе измел звездите от небето и то се бе сляло със земята. Ива лежеше на дивана и гледаше в една точка пред себе си. Лентата на спомените бе свършила. Болката в сърцето й се увеличаваше и то биеше все по-бавно. Дали беше чуло зова на душата? Ето, спускаше се някакво успокоение, което умореното й съзнание не можеше да обясни. Усещаше как я залива мека вълна, от която тялото й олеква и започва сякаш да се повдига. По стената пробяга сноп светлина, отвън май вече се съмваше. Очерта се нещо като рамка на прозорец или врата... Със сетни сили Ива се усмихна, отвори очи и протегна ръка напред.

Сутринта дойде като че ли малко по-приветлива от вчерашния ден. Нина стана и се изми, после се облече, за да направи закуска на леля си. Погребението щеше да е около обяд, време беше да се приготвят за него. Младата жена се тревожеше как възрастната ще понесе церемонията на гробищата. Когато влезе в хола, за да събуди леля си, я видя още в леглото. Беше отметнала завивката, сякаш се канеше да става. Взря се в лицето й и видя очите отворени щастливо, а устата – застинала в удовлетворена усмивка. Леля Ива беше издъхнала преди броени минути. На стената над главата й леко играеше слънчев лъч.