Кипърският въпрос 1960 – 1974 година и България

В представения труд се проследява развитието на Ки­пърския въпрос през периода 1960 – 1974 г. и отно­шението на България към него. Става въпрос за един от най-дълго траещите и най-трудни проблеми в съвременните международни отношения. Широкият обхват на темата е наложило, освен позицията на България по въпроса, да се разгледат и множеството разнородни прояви на другите фактори, имащи отношение към проблема и най-вече позицията на Кипър както като обект, така и като субект в международните отношения.

От методологична гледна точка за ефективното представяне на така широко обхванатата за изследване тема се използва класическият проблемно-хронологичен подход. Той е избран главно поради това, че позволява за систематично и последователно от времева гледна точка анализиране на политиката на заинтересованите страни и на проявяващите се едновременно множество разнородни и често преплитащи се събития. Този подход несъмнено придава на работата монографичен характер.

В съответствие с използваната методология, първоначално се представя предисторията на проблема, позволяваща да се постави изследването в съответния проблемно-хронологичен контекст. След това се идентифицират главните външни и вътрешни фактори, които определят и направляват в разглеждания период развиващите се там процеси и явления. Тяхното представяне и анализиране позволява на П. Парушев да пристъпи към определяне същността на Кипърския въпрос, а в отделни случаи да прави и оценки, отнасящи се до развитието на обстановката.

В тези рамки се проследяват както проявяващите се в Република Кипър събития, така и протичащите в международните отношения (било то в регионален или глобален аспект) процеси. Изследва се и политиката, провеждана от самите кипърци, а също и тази на държавите, като се акцентира на българската, които използват Кипърския проблем за осъществяване на собствените си интереси и цели.

П. Парушев представя Кипърския проблем като широк спектър от изяви, свързани с подклаждания отвън антагонизъм, прераснал впоследствие във въоръжен конфликт между гръцкото и турското население на острова. Проследяването на това развитие той съчетава с изследване на целия международен контекст, включително отношенията на трети страни и световни организации, като насочва вниманието си главно върху държавите, принадлежащи към двата противопоставящи се военно-политически блока.

Направеният в изследването анализ хронологически се основава на промените в политическия статус на Кипър. Той преминава през три етапа. Първият етап, независимо че е застъпен в един кратък Увод, обхваща историята на Кипър в периода, когато той не е международноправен субект, т.е. от 1950 г. до 1960 г. Вторият етап, застъпен в Първа глава, обхваща периода от прокламирането на независимостта през 1960 г. до 1967 г. Третият етап (Втора глава) е от 1967 г. до инвазията на Турция през 1974 г. и етногеографското разделяне и окупиране на северната част на Република Кипър.

В Увода на фона на активизиралата се борба на кипърс­ките гърци за отхвърляне на британското владичество и обединяване с Гърция се анализират отношенията в тройката Гърция – Великобритания – Турция на основата на позициите им в периода 1950 – 1960 г. относно промяната на политическия статус на Кипър. Разглежда се ситуацията в Кипър и стремежите на кипърските гърци и на Атина за присъединяване на острова към Гърция, в резултат на което Кипърският въпрос се интернационализира и влиза в дневния ред на ООН. Проследяват се действията на Лондон за включването на „турския фактор“ в проблема, което има за резултат появата на турската идея за „таксим“, т.е. за етногеографско разделяне на острова между Гърция и Турция. Представят се и последствията от противоречията между трите страни за НАТО. Изтъква се, че в крайна сметка, безрезултатните действия на Гърция в ООН да се сдобие с право на самоопределение за кипърци и натиска, оказван от западните й съюзници, я принуждават да започне през 1959 г. преговори с Турция. В резултат двете страни се договарят да се откажат от исканията си за еносис и таксим и да търсят компромисно решение на основата на един независим, но състоящ се от две равнопоставени общности Кипър. Тази договореност добива плът и кръв през 1960 г. след съответните споразумения с Лондон.

Същинското изложение започва с анализ на наложената от трите заинтересовани страни конституция на Кипър, чиито постановки по същество довеждат до кризата от 1963 г. Тя дава на турската общност (18% от населението) равностойно упражняване на властта на централно и местно равнище и правото да налага вето при неизгодни за нея решения. Според мюсюлманското малцинство това право гарантира неговата сигурност и го предпазва от потенциални действия в негова вреда от страна на гръцкото мнозинство. Кипърските гърци, от своя страна, оценяват наложената конституция за несправедлива, тъй като според тях натрапеният етнически модел е в противоречие с принципите на демокрацията и пречи на мнозинството ефективно да упражнява властта. Конституционна сила получават и договорите за гаранции и за съюз. Първият обявява Гърция, Турция и Великобритания за гаранти на установения конституционен ред в Кипър с правото да предприемат действия за неговото спазване. Договорът за съюз предвижда настаняването на гръцки и турски военни контингенти в Кипър. С отделен договор се узаконяват суверенните английски бази на острова.

Както основателно отбелязва П. Парушев, кипърските гърци не се примиряват с отпадането на искането за безусловно обединяване на Кипър с Гърция. Президентът Макариос е наясно с обстоятелството, че западните страни няма да толерират какъвто и да е опит за промяна на конституцията. Затова той обявява, че Кипър няма да се обвързва с НАТО, а ще търси подкрепа сред необвързаните и социалистическите страни. Той използва всяка възможност и най-вече участието си в международните форуми, за да изтъква, че договорите за гаранции и за съюз ограничават суверенитета на Република Кипър и затова трябва да бъдат отменени. Което по същество означава изтегляне на военни единици на страни от НАТО. Едновременно призовава да се предостави на кипърци правото на самоопределение, което в конкретния случай е равнозначно на безусловно обединяване на Кипър с Гърция. Това искане е до голяма степен парадоксално, тъй като за присъединяването на Кипър към една страна – членка на НАТО, Макариос се домогва до подкрепата на социалистическите и необвързаните държави. Разбира се западните страни не са въодушевени от тази политика на архиепископа. Напротив СССР я приветства, тъй като тя, от една страна, се стреми към изтегляне от острова на войски на страни членки на НАТО, а от друга, предвещава избухването на една криза, която несъмнено би дестабилизирала югоизточното крило на пакта.

Все в тази връзка П. Парушев последователно разглежда (не)прилагането на всички онези основни постановки от конституцията, които изострят отношенията между кипърските гърци и турци и съответно между Никозия и Анкара. Първите години от функционирането на Република Кипър показват, че специфичните разделителни конституционни разпореждания, съчетани с взаимното недоверие между двете етнически общности, довеждат до цялостното парализиране на държавния механизъм. Следствие на това през 1963 г. президентът Макариос излиза с тринадесет предложения за промени в конституцията, между които и отменяне на правото на вето на представителите на двете общности. Тази инициатива се възприема от Анкара и кипърските турци като опит за денонсиране на техните конституционни гаранции за сигурност. Така създалата се обстановка на недоверие и несигурност логично довежда до положение един незначителен гръцко-турски инцидент в самия край на декември 1963 г. да прерасне в повсеместен въоръжен междуетнически конфликт.

Сблъсъците в Кипър на свой ред предизвикват изостряне на отношенията между Гърция и Турция, които отслабват единството в НАТО. Двете държави оказват подкрепа на своите сънародници, а Турция предприема и въздушни бомбардировки. Тези й действия се осъждат от международната общност, включително от САЩ и СССР. Кремъл заплашва, че в случай на турска инвазия в Кипър ще предостави военна помощ на Макариос. От своя страна, Белият дом обявява, че ако Турция провокира съветска намеса, не трябва да се надява на американска подкрепа. Освен това САЩ се безпокоят и от възможността евентуална турска намеса да предизвика реакцията на Гърция, която би довела до война между членките на НАТО. Турската агресия се осъжда и от ООН, която се заема с урегулирането на кризата. Международната реакция, главно на САЩ и СССР, довежда до прекратяване на боевете. На острова са въвеждат сили на ООН, които заемат позиции между турските и гръцките квартали и селища. Междувременно кипърските турци демонстративно бойкотират заемането на полагащите им се длъжности в държавата и обявяват, че за тях Република Кипър вече не съществува.

Макариос, който оценява отношението на двете свръхсили към Турция като свой политически успех, доближаващ го до осъществяването на идеята за еносис, смята, че опасността от нахлуване в Кипър е вече отминала, а неговата тактика на неангажиране и лавиране между двата военнополитически блока носи осезаеми резултати. Той пристъпва към етапни вътрешни реформи, които не се признават от турската страна, а на форумите на ООН се бори за анулиране на Цюрихско-Лондонските споразумения, които ограничават суверенитета на Кипър.

Междувременно обаче настъпват промени във външната политика на Турция, които водят до значително намаляване значението на Кипър в международните отношения. Анкара, разочарована от отношението на американския си съюзник, пристъпва към действия за установяване на приятелски отношения със СССР, които биха довели до елиминиране на опасността от съветска военна намеса. Този политически поврат завършва с успех, тъй като за СССР непосредственият съсед Турция, която контролира черноморските протоци, е много по-важен партньор, в сравнение с малкия Кипър.

Нормализирането на отношенията на Анкара с Москва предизвикват безпокойство в САЩ. В обстановка, при която Турция става обект на ухажване от двете суперсили, провежданата от Макариос политика на лавиране престава да бъде резултатна.

Отслабването на международните позиции на Република Кипър е вследствие и на настъпилите промени в Гърция, където през април 1967 г. се осъществява военен преврат. Макариос, който провежда своята политика на необвързване с подкрепата на АКЕЛ, не може да се примири с факта, че трябва да осъществи еносиса с властващата в Гърция и безпрекословно подчиняваща се на Вашингтон военна диктатура. Така той отлага това до възстановяването на демокрацията в родината майка. Отношенията между Атина и Никозия се влошават и Макариос вече не може да разчита на подкрепата на гръцкото правителство, което започва да полага усилия за отстраняването на „червения поп“.

Към края на 1967 г. вследствие на провокативни действия на кипърската Национална гвардия, командвана от гръцки офицери, подчиняващи се на атинската хунта, се стига до поредни гръцко-турски сблъсъци, които още повече задълбочават пропастта, разделяща двете общности, и предизвикват поредна криза в отношенията между Гърция и Турция. Анкара обявява, че ще пристъпи към военна интервенция, ако боевете в Кипър не престанат. Този път СССР не заплашва с нищо Турция и се ограничава само с искане за изтегляне на чуждите войски от острова. Така благодарение на посредничество на САЩ, които имат огромно влияние в Атина, гръцката хунта изпълнява всички искания на Анкара и главно да изтегли настанените в острова от правителството на Г. Папандреу през 1964 г. гръцки войски.

Този обрат на нещата кипърските гърци оценяват преди всичко като политическа победа над гръцката хунта, принудена да направи отстъпки и да изтегли част от своите войски от Кипър. Макариос, виждайки за втори път решителната реакция на американските власти спрямо позициите на Гърция и Турция, преценява, че вече може спокойно да продължи неизгодните за турците вътрешни реформи, смятайки че американците няма да допуснат намеса отвън. Но в действителност позицията на неговото правителство е решително отслабена, тъй като той не може да разчита на политическо съдействия нито от страна на Атина, нито пък от СССР, който е вражески настроен към прозападната гръцка хунта и се стреми към добри отношения с Турция. На свой ред САЩ – имайки предвид турско-съветското сближаване – също отчитат интересите на Анкара. СССР, в действителност, не е заинтересован от избухването на гръцко-турска война заради Кипър, тъй като една такова развитие би го принудило да повиши военната си активност в Източното Средиземноморие, а това би могло да има за резултат избухването на война между двата военно-политически блока. Съветският интерес се заключава в поддържането на напрежение на острова, което да задълбочава и увековечава кризата в НАТО, но без да прераства в открит военен сблъсък. Съветската политика спрямо Турция има конкретни резултати, тъй като благодарение на приятелските отношения с Анкара, след избухването на близкоизточната криза през 1967 г., Кремъл успява десетократно да увеличи размера на своя флот в Средиземно море.

САЩ, които следят с безпокойство сближаването между Турция и СССР, полагат усилия да постигнат разбирателство между двете членки на НАТО, смятайки че те биха могли да се споразумеят в името на общия интерес на пакта. Едно такова споразумение със сигурност би имало за резултат прозападен завой на външната политика на Република Кипър. Пречка обаче на това се оказва недолюбваният от Запада президент Макариос, когото гръцката диктатура иска да премахне с прикритото съдействие на американците. Държавният секретар Хенри Кисинджър смята, че след евентуалното отстраняване на кипърския президент ще се постигне окончателно решаване на Кипърския въпрос с едни гръцко-турски преговори.

Политиката на двете свръхсили спрямо острова (СССР е заинтересован в поддържането на напрежението, а САЩ, на свой ред, от преминаването на властта в острова в ръцете на хунтата) води до съществено отслабване на позициите на Кипър в международните отношения. Но президентът Макариос не си дава сметка за тези задкулисни дипломатически игри и продължава да търси подкрепа за своите планове в ООН и сред необвързаните държави.

През юли 1974 г. в Кипър се осъществява преврат, организиран от военния режим в Атина. Смята се, че след отстраняването на президента Макариос и поемането на властта организаторите на преврата ще пристъпят към осъществяването на еносис. В отговор на това Турция, позовавайки се на Договора за гаранции, нахлува в Република Кипър и окупира 37% от нейната територия в северната част на страната. Правителството в Анкара обявява, че единственото решение на проблема е създаването на федеративна държава, състояща се от две гръцка и турска части, и че турските войски ще останат завинаги на острова като единствена гаранция за сигурността на мюсюлманското население.

В рамките на представеното развитие на събитията в и около Кипър П. Парушев, на основата на обилен документален материал, разкрива и аргументирано представя отношението на София към исканията на гръцката и турската страна. Той подчертава, че нежеланието на българското правителство да подкрепи искането на турската страна за установяване на федеративна форма на управление в Кипър се формира до голяма степен от нарастващите опасения за прилагане на „кипърския вариант“ и в България. Фактът, че тази идея се подкрепя от Москва, дава основание на П. Парушев да подчертае, че българското ръководство, независимо от диктуваната от Кремъл политика, успява да отстоява специфична позиция по Кипърския въпрос. От друга страна, въпреки че по принцип подкрепя правото на народите на самоопределение, София няма положително отношение към искането на кипърските гърци за „еносис“, тъй като във време на противопоставяне между Изтока и Запада го разглежда като опит за решаване в рамките и в полза на НАТО.

Все в тази връзка П. Парушев разкрива мястото и ролята на Кипърския въпрос при подробното проследяване на отношенията на България с Турция и Гърция. Първоначално София не успява да се ориентира в обстановката, тъй като смята проблема за вътрешен конфликт между две държави членки на НАТО. Но впоследствие тя се възползва от тези противоречия и започва паралелно да подобрява отношенията си с Гърция и Турция и решава редица многогодишни висящи въпроси. П. Парушев аргументира своите констатации и съждения с обемен изворов материал, част от който вкарва за пръв път в обращение.

Научното изследване на П. Парушев е едно изключително полезно четиво, което представя пред българския читател зараждането и развитието на един междуетнически и междудържавен проблем, който до днес продължава да дестабилизира обстановката на Балканите. Трудът илюстрира нагледно последователно провежданата от Турция експанзионистична политика, която става особено активна през последните години. Наред с това изтъква адекватността на българската външна политика в този заплетен проблем.

----------------

Рецензенти:
проф. дин Костадин Палешутски
доц. д-р Йордан Баев