Емине
дъщерята на фаропазача
поема-легенда
Бе златна есен,
краят на деня
и урагана бесен
биеше брега.
Вълните белогриви
ревяха в мощен хор,
а облаците сиви
потискаха простора.
Валеше дъжд,
плющеше в мокра бара
и време беше вече
да се запали фара.
Но в мъничката стая
лежеше сам пазача,
а вън сама
на завет
момиче тихо плачеше.
Тя беше дъщерята –
тъй млада и красива,
като сърничка дива.
Коси разпръсна вятъра –
една вълна игрива,
умряла беше майката,
а болен легна стария.
Самотна като чайка тя,
тук есента завари я.
Дочу се глас от стаята,
мълвеше тихо стария:
– Момиче, трябва (знае тя)
да се запали фара.
Фенера взе момата
и бързо край стената
пое по стълби вити
ведно със тишината.
Когато стигна горе,
морето заговори –
бе демон същи бесен
под вихъра небесен.
...