Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2012

Уважаеми дами и господа,

Позволете ми най-напред да изразя благодарност към организаторите на тазгодишния литературен преглед за възможността да бъда отново сред вас, макар и по волята на случая. Уважавам усилията на всички автори, които са решили да представят своите книги в тазгодишния преглед. Някой са се справили повече, други – по-малко, но искрено се надявам моят текст да не бъде критически послеслов, а повод за разговор.

В географията на новата и съвременна българска литература има няколко отколешни престолнини и една от тях безспорно е Бургас. Винаги съм се отнасял с недоверие към традиционната културологична триада център-полупериферия-периферия Да припомням ли например, че малкото Малко Търново отгледа, а в Бургас израсна разказвач от европейски мащаб като Борис Априлов. Ако в стопанската теория и история центърът, където се зараждат нововъведенията, захранва полупериферията и периферията, то в историята на литературата, в културната ни история е точно обратното – полупериферията и периферията захранват центъра. В литературната и културната ни история има многобройни примери – славата на литературния център я създава периферията. За който и от христоматийните български писатели класици да се сетите, комай няма роден в днешната ни столица – административен и културен център на България от 133 години.

Очаквано и през 2012 г. най-много са бургаските книги с проза, издадени от Издателство “Либра Скорп” – издателството с безспорно най-голям принос в децентрализацията на литературния живот; популяризирането на книги, създадени от автори, които живеят и работят в Бургас и региона. Няма да деля прозата на художествена и нехудожествена; подобно разделение е преди всичко схематично и неистинно. Жанровата подредба на бургаската проза, в рамките на Годишния литературен преглед- Бургас, 2012, която достигна до мен, изглежда така:

4 романа:
– “Зара и измамникът” от Милчо Касъров – Издателство “Димант”.
– “Не казвай на майка си” – роман в разкази от Николай Фенерски – Издателство “Ерго” – поредица “Нова българска проза”.
– “Преобразена. Кн.1” от Десислава Дюлгерян – Издателство “Либра Скорп”, Бургас.
– “Комарджията. Кн.1” от Лудо Биле (Николай Нанков) – Издателство “Либра Скорп”, Бургас.

3 книги с разкази:
– “Парите никога не стигат” – ретро разкази от Иван Благоев – Издателство “Фабер”, Търново.
– “Единадесет свята” – сборник разкази от 10 автори от сайта “ХуЛите” – Ганка Филиповска, Диана Додова, Ели Лозанова, Иван Вакрилов, Кирил Тенджов, Кръстьо Раленков, Мариана Царкова, Ради Радев, Радостина Ангелова, Тома Троев – Издателство “Прима”, София.
– “Бягства” от Иван Сухиванов – Издателство “Либра Скорп”.

1 книга хумор и сатира:
– “Без упойка. Словоблъсканици” от Динко Павлов – Издателство “Либра Скорп”.

1 книга, която само условно може да бъде наречен пътеписна:
– “Пътевлудител. Пътешествия, които влудяват” от Красимир Калудов – Издателство “Либра Скорп”.

1 книга обработени народни приказки:
– “Лъжичка мед от дявола” от Кузман Кръстев.

1 книга сентенции:
– “Я камилата, я камиларя” – съставител Стоян Тодинов – Издателство “Либра Скорп”.

3 книги литература за и от деца:
– “Вълшебните бисквитки” от Харита Колева – Издателство “Божич”.
– “Ключе за бъдеще. Приказки и екотворения за разумно поведение” от 11 момичета от Начално базово училище “Михаил Лъкатник” – Бургас. Издателство “Либра Скорп”.
– “Пролетни крила. Сборник разкази, есета, стихотворения” – Клуб “Млад поет” – Гимназия с преподаване на немски език “Гьоте” – Бургас. Издателство “Либра Скорп.

4 краеведски изследвания:
– “Звездец, прероден от легенди” от Милена Дренчева.
– “Летопис за Вършило. История, бит, култура” от Атанас Радойнов – Издателство “Либра Скорп”.
– “Орлинци (Орханово)” от Жеко Златев – Издателство “Либра Скорп”.
– “По пътя на една фамилия” от Петрана Сталева – Издателство “Либра Скорп”.

1 книга интервюта:
– “Споделени светове” от Калина Тельянова.

3 книги, обединяващи различни жанрове:
– “Отгласи. Преживени вълнения и страсти” от Иван Петков – Издателство “Либра Скорп”.
– “Магията. Хор “Странджанска зеленика” от Иван Петков – Издателство “Либра Скорп”.
– “Хора без дубъл” от Геновева Зафирова – Издателство “Либра Скорп”.

-----

Автор на родови хроники, криминално-политически трилър, този път Милчо Касъров се представя с романа “Зара и измамника”, откъс от който според авторовия анонс на четвърта страница на корицата е получил “през 2009 г. първа награда от bTV за история, вдъхновена от популярен телевизионен сериал”. В ръцете на опитен режисьор тази книга вероятно би станала нелош телевизионен сериал, но като роман й липсва психологическа полифоничност, дълбочина. Преобладават общите планове, увлечението по ефектното събитийно разкадроване не разчита особено много на онова “изкуство на съзнанието”, върху което се гради съвременният роман. Ако това, което е достатъчно за bTV, то не е достатъчно за един съвременен роман с претенции над средното ниво. На Милчо Касъров не му липсва разказваческа обиграност, добре построен диалог. Той залага преди всичко на неочакваните остросюжетни ходове с полукриминален привкус и внезапните обрати, но тъкмо в общия поток на разказването се губи усета към детайла, изчезва нюансивното вглеждане в човешките ситуации, в съдбите на героите. Трудно ще откриете между страниците на романа името на главния герой; той е просто Измамника. Преминал в някогашната си нелишена от дарби младост на студент-филолог през възторзи, мъка, обида, той се впуска в безогледно преследване на лесна и евтина литературна слава, нагоре по стълбата, която води надолу, ограбвайки (в началото с уж добри намерения) непечатаните някога разкази на собствения си баща. И това не е неволно, прераснало в обмислено полукриминално литературно джебчийство, а бавнодействащата отрова на саморазрушението нагоре по стълбицата на бърза и евтина литературна слава. Всъщност една особено жестока форма на отцеубийство.

Книгата си “Не казвай на майка си” Николай Фенерски е назовал “роман в разкази”. Съвременният български роман е интернационален, неепически разказ. Още след дебютната книга на Фенерски “Апокалипсисът е дело лично” критиката като че ли беше склонна да му търси място в графата “регионално-северозападен автор” с директни отпратки към Йордан Радичков. Може би и заради сайта “Резерват Северозапад”, който Фенерски ревностно поддържа като спомен от своята литературна младост. Втората книга категорично опровергава тази регионална класация. Тук Фенерски вече не е надеждата, “откритието” в бургаската проза от 2009 г., а сигурен в наративните си умения (не бих ги нарекъл техники) разказвач. “Не казвай на майка си” всъщност е апология на странстващия човек. Един космополитен, живеещ на пълни обороти Одисей с особена сетивност и душа между Бяла Слатина, Украйна, Израел, Грузия, Германия. Николай Фенерски разказва себе си на път, или може би себе си в бяг, търсещ енергията на човешката добрина в калейдоскопа от лица и случило-неслучило се. Момче за всичко, опазило романтичния си поглед към човека, живота, смъртта. Лесно можем да открием в книгата постмодерната ирония към литературното, литературността въобще, дори и в приказливите, обстоятелствено разгърнати, разточително описателни родови хроники. Настоящето за разлика от тях е незавършено настояще, настояще в бяг и никак не е случайно хрумване емблематичната корица на фотографа Боян Атанасов с бягащото покрай морския бряг момче.

Деян Енев написа, че Николай Фенерски е “непоклатим разказвач”, който може всичко, до което се докосне, да разкаже. Всичкоможенето е опасна писателска дарба. Очарованието на прозата не е във виртуозното владеене на думите, а в междудумието; в онова, което остава и ще си остава недоизречено, недоразказано. Онова, което е неподвастно на разказването, и никоя емоция не може да назове, но което емоционално интелигентният читател, дори неизкушен от литературата, всякак ще долови.

В 780 страници, наченали от една новела, романът “Преобразена” от Десислава Дюлгерян, рекламиран от издателство “Либра Скорп” като “уникален фентъзи-роман”, обещава разгърнат в две книги фантастичен епос за вампири. Книгите за вампири са моден напоследък жанр. Едно момиче, живеещо като в приказките между насън и наяве, измъчвано от “ужасни реални сънища”, открива неограничените си възможности да надхитря дори и смъртта. Невероятната сила, която притежава, й отнема “семейството, приятелите, религията, правото на избор, накрая и кръвта ми…” В крайна сметка – тъкмо силата я лишава от самоличности.

“Преди мразех насилието, не гледах дори екшън филми. Сега съм воин. Убивам обаче само тези, които са излишни. И нямам скрупули. Дори когато бях човек, имах склонност да не се вмествам в скалата на нормалността.”

Уравнението на “една безсмислена и кървава война – унищожението на цяла раса”, е незавършено; то очевидно ще бъде решено във втората, все още предстояща книга. Има ли наистина място за истински чувства в този свръхестествен, смразяващо студен свят на кръвопийци? Предстои да разберем.

Близо до зоната на масовата фентъзи литература, която има своите верни читатели, е и романът “Комарджията” от Николай Нанков, предпочел тук да се скрие зад псевдонима Лудо Биле. Един безнадеждно пристрастен към хазарта комарджия, който почти винаги губи на рулетка, открива в игралната зала своята любов – Стефка, но съвсем случайно по волята на случая и плана за скритото в подводната пещера съкровище на Вълчан войвода и тръгва да го търси. Този само наченат, вече не битов, а приказно-приключенски втори план на романа тепърва предстои да се случи в обещаната следваща книга. Дотук романът е съсредоточен повече във видимите неща, катадневните усилия на играча на рулетка да надхитри топчето и съдбата си.

Ретроразказите на Иван Благоев в книгата му “Парите никога не стигат” са под знака на един остър социален критицизъм, който се опитва да изговори девалвацията на човешките ценности. Превръщането на човека в “отходна тръба, която пропуска всичко”, ако цитирам един стих на полския поет Тадеуш Ружевич в превод на Първан Стефанов. Но това жлъчно изговаряне е в повечето случаи илюстративно, с несдържания ругателен език на улицата, от който особена полза няма. В художествената литература истинска критика на социалното недоволство, социалните неравенства, социалните патологии, мъчно може да бъде постигната само с жаргона на улицата. Разказите на Иван Благоев са обърнати към хората, които обикновено не искаме да виждаме около себе си – лудите, болните, отхвърлените.

Обществената долница може да вдига революции, но не и да предизвика света към повече добро. Социална е онази писателска критика, която не само недоволства срещу тиранията на едноизмерния човек, не само казва “Парите никога не стигат”, а чрез художественото слово успява да демитологизира социалните митове, конструирани от властта, насилието, неравенството. Дефицитът на истинска социална критика чрез литературата и изкуството (в литературата на НРБ тази критика беше в повечето случаи невъзможна), може да роди най-много пародии или карикатури. Или добре познатият ни социалистически реализъм.

Сборникът с разкази “Единадесет свята”, предговорен от Калин Терзийски е дебютът на 10 автори, осмелили се да напуснат виртуалното пространство на сайта за нова българска художествена литература ХуЛите и да застанат с имената си зад своите десет свята. Защо 10 пишещи, а 11 свята ще стане ясно след малко. Един от авторите и съставителите на сборника – Тома Троев живее в Поморие.

Можеш да си честен, вълнуващ и умен, можеш дори да си дори уникален и без непременно да пишеш съвременна проза. Десет млади и не чак толкова млади автори, които не се познават лично – Ганка Филиповска, Диана Додова, Ели Лозанова, Иван Вакрилов, Кирил Тенджов, Кръстьо Раленков, Мариана Царкова, Ради Радев, Радостина Ангелова, Тома Троев са създали една книга. Кое ги събира? Желанието да си устроят забавно състезателно парти на кандидати за писателска слава? Кърт Вонегът някъде беше писал по повод на разказването: “Използвай времето на напълно непознатия така, че той да няма чувството, че времето е загубено. Спокойно мога да кажа: “Единадесет свята” не е губивреме; напротив – “В тъмното” и “Магазинче за подаръци” на Ели Лозанова, “Три парчета самота” на Диана Додова, “Тъжен сезон” на Кръстьо Раленков, “Колекционер на провали” от Ради Радев, “Внезапна любезност” на Радостина Ангелова, “Котките” на Тома Троев добавят време. Те не изреждат интригуващи случки, не раздиплят истории, а разказват характери, желания, емоции – важните, но най-често скрити или забравяни сред суматохите на катадневното неща, от които е направен един човек. Повечето разкази в сборника са обърнати навътре, към човешките емоции. Ако отново перефразирам Вонегът, бих казал, че тези разкази са написани като за един-единствен човек. Защото – по думите на американския писател – “ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, разказът ще се разболее от пневмония”. Отвореният прозорец на корицата на книгата – единадесетият свят – всъщност е покана за общуване.

В днешната българска литература разказвачеството е все по-рядко срещана дарба. Късите разкази на Иван Сухиванов в “Бягства” бих могъл да резюмирам така: една различна, необичайна проза, която не разказва истории, а усети. Психологизъм, които в една страница формулира екзистенциални ситуации. Загубата на езика, бягството от езика, отказът от общуване, всъщност е загуба на чувствителност, отказ от базисни човешки самоличности. Абсурдизмът на фрагментарния, огледално имитативен бит – вчерашен и днешен, в лабиринтите на който е трудно да откъснеш дори десет дни свобода, даже не свобода, а свободица, изпълнена с дребни житейски доволства.

На Иван Сухиванов очевидно му харесва да бъде наричан постмодернист. Аз мисля, че неговите разкази са по-скоро следпостмодерен автентизъм, вродена автентична, реакция срещу техниките и фигурите на нонсенсовата постмодерна логорея. Какъв смисъл има деконструкцията, не е ли тя просто поредната конструкция, ако не създава нови високи, надредни смисли. Смисли, които поредната литературна мода, която ще дойде утре, няма как да обезсмисли.

Сухивановите разкази притежават особено кинематографично въображение. Внимателно вглеждане в детайлите, в онези трудно уловими, невъзможни за разказване, на границата с иреалното неподвластни на анализа човешки мигове, между раждането, живеенето, смъртта, които откровяват не бит, а надеждата и воля за смисъл в битието. Тук въображението е действителност – далече, далече отвъд провинциалните митологии. Отвъд оръфаното, замацано всекидневие, в което пейзажът е само овехтял фототапет. Ако преодоляването на клишираното стереотипно разказвачество е постмодернизъм – съгласен съм, че Иван Сухиванов е постмодернист. Постмодерното отдавна е етикет клише, пък и Сухиванов е ироничен към всякакъв тип конструктивности. Онова, което се случва и най вече – не се случва в нашите катадневни бягства, лудости, ярости, метаморфози, паралелни драми, всякога е повече от онова, което се случва и не се случва. Затова и няма име. “Бягства” е само едно, само едно от възможните имена.

“Без упойка” на Динко Павлов е единствената книга хумор и сатира, представена за литературния преглед. Изглежда, че в днешно време живителната хуморна течност пресъхва не само в Бургас. Димитър Подвързачов, Райко Алексиев, Змей Горянин, Чудомир, Радой Ралин, са класика, която по правило днес почти никой не чете. Когато всичко около нас отдавна е повод за хумор, ставаме все по-безхуморни. “Положението е толкова смешно, че накрая става трагично” – казва в своите парадоксални словоблъсканици Динко Павлов. Изкуството на афоризма, парадокса, не е просто приятелско намигване при случайна среща. Афоризмът е изключително трудно изкуство, което не просто разчита контраста в логическата основа на антонимията; да сблъска едно понятие с най-близкото му противоположно в асоциативното гнездо. Например: “Понякога тъмните сделки стават и на светло”. Или “В държава с много богати политици, малко му е на народа да е беден”. Афоризмът е онази неочаквана светкавица на мисълта, която ражда изненадата, ефекта на парадокса. Тук ще цитирам Димитър Подвързачов: “Афоризмът не е повърхността на мисълта, той е сгъстена до крайни предели мисъл”.

Предпочитам онези афоризми на Динко Павлов, които не са лаконична игра на контрасти, игра на пределни по своя характер понятия “тъмно – светло”, “лъжа – истина”, “богат –беден”. Предпочитам и препрочитам афоризмите, които веднъж прочетени, не оставят само горчивия вкус на несъвместимости, а се запомнят с нещо повече от морална поука. Напр.: “Не сваляйте шапка никому, това ви снижава”. Един наглед обикновен, но силен, горд афоризъм.

Заради книгата си “Пътевлудител. Пътешествия, които влудяват”, Красимир Калудов вече беше наречен “бургаският Алеко”. Книгата само условно може да бъде наречена пътеписна заради двайсетгодишните митарства на журналиста Калудов из Европа. Описани с много хумор, начесто напояван с ирония, която не тежи, а напротив – излъчва ведрост. Пътевлудителят на Калудов не е просто забавна книга, неделно четиво за добро храносмилане чрез смях. Не бих определил книгата само като майтапчийски-хумористична. Нито пък е прилежно туристически илюстративно описание на градове, хора, култури, събития. Мнозина пътуват – малцина виждат. Красимир Калудов разказва със самоиронична усмивка, а понякога и хаплива доброжелателност, общуването си с различни раси, страни, континенти, градове, хора. Тук най-интересни са мостовете на езика, праезика на междучовешкото общуване, неговите социално обусловени роли и значения. Големият въпрос на тази книга е защо някои имат култура, а ние вестник “Култура” или кино “Култура”?

Една вметка: тази книга е издадена, както и “Бягства” на Иван Сухиванов в края на 2011 г. и само по тази причина нямаше шанса да получи истинска оценка, да попадне нито сред книгите, оценявани на бургаския литературен преглед в 2011 г., нито в настоящия литературен преглед. Очевидно недоглеждане в статута на прегледа, което – надявам се – ще бъде поправено с едно изречение. Сухивановата книга е оценена в последния момент, набързо и невярно като “недостатъчно нова”.

Изчетох “Лъжичка мед от дявола” – странджански народни приказки, подбрани и преразказани за малки и големи от Кузман Кръстев с особен интерес заради неподозираното им хуморно богатство, нетрадиционния фолклорен наратив. Преразказаните странджански приказки, които пазят един вроден артистизъм. сигурно щяха да са изключително любопитно четиво не само за “масовия” читател, но и за специалистите, ако съставителят още в предговорните си думи не беше заявил, че внимателно е прочистил диалектните думи. Това е отнело аромата на приказките, уникалността на старинния, изчезващ, сигурно вече изчезнал, странджански говор, унищожило е автентизма им. Един речник на диалектните думи би дал на книгата още по-голяма стойност. Вероятно Кузман Кръстев се е опасявал да не изгуби масовата читателска публика, малките си слушатели и читатели. “Големият спор” според мен недопустимо противопоставя християнската на мюсюлманската религия. Всички религии имат еднакво право на съществуване. Всеки има еднакво право на разговор със своя бог, независимо дали той се нарича Христос, или Мохамед, или Буда,

Стоян Тодинов е съставил една книга за мързеливи читатели със сентенции – “Я камилата, я камиларя” – 500 сентенции от различни векове и автори. Повечето от тях са отбелязани, но не навсякъде. Например “Човек е едно много дълго изречение, написано с любов и с много правописни грешки” е на Радичков, но това не е отбелязано, а и фразата “написано с любов” липсва. Безспорно полезна книга, която е не толкова сборник с различни поучения, а покана за размисъл. Сентенциите, колкото и мъдри да са, не могат да заменят житейския опит след прочита на книгите от няколко библиотеки.

Литературата за деца и от деца – привлекателна за издателите, традиционно подценявана от критиката. “Вълшебните бисквитки” от Харита Колева са кратки приказки с ясна и ненатраплива поанта, съдържаща достъпно за малкия слушател знание за нещата, които ни заобикалят. Харита Колева е успяла чрез игровия подход да даде на малките си слушатели и читатели първоначални знания за растителния и животински свят, който ни заобикаля, както и да подскаже елементарни правила за битова култура, често пренебрегнани и от възрастните. “Вълшебните бисквитки” на Харита Колева всъщност са приказки и разкази за повече етика в катадневното ни общуване.

“Ключе за бъдеще. Приказки и екостихотворения за разумно поведение” от 11 момичета от Начално базово училище “Михаил Лъкатник” – Бургас и сборникът с разкази, есета стихотворения “Пролетни крила” на ученици от Немската гимназия “Гьоте”, представят най-младата литература на Бургас. И двете издания са субсидирани от Европейския социален фонд по програма “Развитие на човешките ресурси”. Целта им вероятно е да подскажат как литературният труд може да развива емоционалната интелигентност на младите хора в училище, за които иначе литературата е доста скучноват предмет. Бих могъл да резюмирам двете книги като надежда за бъдеще. Настоящето не ни харесва особено, бъдещето можем да променим още днес – казват най-младите бургаски автори.

“Летопис за Вършило. История, бит, култура” от Атанас Радойнов е най-представителната книга сред трите краеведски проучвания, участващи в тазгодишния литературен преглед. Авторите на този внушителен и по обхват краеведски труд всъщност са мнозина вършиловци, или хора трайно свързани с историята, бита, културата на това странджанско село. Сред тези автори на първо място трябва да отбележа Горо Горов – историк, краевед, чиито труд “Странджанският рупски фолклор”. София: 1983, изд. на БАН. 998 с. е широко използван в книгата, събрана и наредена от Атанас Радойнов по идея и със спомоществователството на Димитър Кехайов. Автори на тази книга – освен Горо Горов – са Димитър Богов, Иван Нанев, Пройко Пройнов и още цяла чета вършиловци, които тук нямам възможност да изброя поименно, макар че напълно го заслужават.

Тончо Жечев казваше, че ако всеки българин опише спомена за род и родно място дори в една ученическа тетрадка от 20 листа, историята на България сигурно би била друга. В книгата си “По пътя на една фамилия” Петранка Сталева разгръща родовата хроника на Димитър и Елена Сталеви – потомци на тракийски българи.

Родовата памет е водила Милена Дренчева да създаде краеведското си проучване “Звездец, прероден от легенди”. Летописът на това странджанско селище, високо в планината, и на звездечани е поредното доказателство: не пълководците, не генералисимусите, а конкретните житейски истории с всичките им криволици, конкретните, катадневните човешки съдби, съставят пъзела на историята.

Историческият очерк “Орлинци (Орханово)” от учителя по история Жеко Златев е близо 400-страничен летопис на родното село. И тук най-интересни са не толкова прилежно събраните историко-географски етноложки сведения, колкото разнообразният релеф на поименно назованите хорските съдби, животописът на хора, които дори не са и помисляли, че един ден ще бъдат брънка от летописната традиция.

Към тези книги бих прибавил не само за изчерпателност и три, обединяващи различни жанрове – “Магията – хор “Странджанска зеленика” и “Отгласи. Преживени вълнения и страсти” от Иван Петков, както и “Хора без дубъл” от Геновева Зафирова. Иван Петков е написал историята на бургаския хор “Странджанска зеленика”, чиито диригент е в продължение на много години, както и е споделил литературните си вълнения в стихове и проза. Очерци, есета, разкази, пътеписи, статии е събрала в “Хора без дубъл” учителката от Айтос Геновева Зафирова. Ще кажете може би, че това са все книги не съвсем художествени, или пък в зоната на окололитературното. Има неща, привидно далечни от официалната физиономия на българския културен и литературен живот, но без тях картината не би била истинна.

Кой кой е в днешната бургаска литература разкриват интервютата на Калина Тельянова в книгата й “Споделени светове”. Петдесет и девет бургаски творци разказват живота си в литературата и с литературата. Литературният Бургас днес си е дал среща в книгата на Тельянова. Тук литературният труд има много имена – вдъхновение, самотно бягане, призвание, самопознание, съдба... Книгата на Калина Тельянова ме подтиква да кажа: бъдете песенни, вдъхновени, призвани, оптимистично-тъжни, одухотворени, социални, празнични, вярващи и невярващи самотни бегачи на дълги и средни дистанции – само не се обединявайте като пролетариите от всички страни. Този исторически експеримент вече сме го живели. Не бих могъл с една дума или с едно да кажа що е то писателството, но съм сигурен: профсъюзна дейност не е.