“Елените”. Десет години по-късно

“Елените”[1]. Десет години по-късно

Началото на романа е авантюрно. Повествователното време е внезапно “спряно”; краят на лятото е, героят пътува в просъница цяла нощ, под брезента, в каросерията на камион, и се озовава в “остранен” горски рай; акцентува се върху това битие-извън-времето, в което попада. “Там” то “изобретява” слънчев часовник, сякаш да се върне в някакво митично “извънвремие”, епохата на Анаксимандър – по-точно “вечността”, с нейните “извечни” духовни параметри, съхранени в библиотеката на горския дворец. Заглавията, които героят поглъща едно след друго, “конспектират” фундамента, върху който израства всеки ерудит. Любознателността му, лично на мен, ми напомни с нещо Кольо Рачика, но в съвсем различен контекст. Обаче различието в “контекста” е интригуващото в романа на Игов; той въобще е далеч от вестникарските тези за “прехода”, светоусещането на героя филтрира социалния свят, и то през призмата на “възпитанието на чувствата”.

Пространните описания уплътняват фикцията и преплитат обстоятелствата с вътрешния мир на героя; аристократичната бавност на безделието му дава възможността да забелязва детайли и картини, които предава чрез езикова анахрония – може би защото такава е представата му за литературно описание. Героят е литературен човек, дори и възпоминанията му са центрирани някак литературно; животът копира изкуството, така да се каже…

Героят е (прекъснал) студент, разполага с масиви от време, което може да бъде “изгубено”; лято е, централният сезон в една аграрна страна, където земеделската митология е все още в сила, но тук, в усоите на планината, е друго – своеобразна вечност, където той може да изгради, подобно на Робинзон, свой мир, чийто координатен център е някъде назад във времето(дори и лексикално), фиксира свят на легенди… По парадоксален начин обаче този свят не е патриархален, напротив – той е отчужден, наблягащ на липсата, на прекъснатите корени; хронотопът се люшка между миналото и съвременността, за което способстват и хлабавите социални връзки… И все пак зад фактурата прозират 90-те, края на века, макар и замъглени от херметичния начин на живот на героя, впрочем типичен за умонастроенията на българския интелигент в това време на “погнуса”… В това е и ценността на романовия опит на Игов – да фиксира този тип световъзприятие, една артистичност,  нелепа на фона на уродливите отношения в постоталитарния период, ако това се окаже “период”… Тук абсурдът не се измисля, той се живее. Протеистичната природа на “прехода” релативизира носталгиите ни. И споменът, който е плътен в съзнанието на героя, някак не може да присъства тук и сега в бързо изветряващите контексти; но всъщност и в това е силата на всеки сериозен роман, неговата прогностична сила, именно на базата “какво става сега”, което от доста особената позиция на героя е трудно достижима задача. “Завръщането” на героя в градовете, свързани с “любовите” му, е завръщането на Орфей. Обръщайки се назад, сенките изчезват в небитието; постоянно разрушаваща се идентичност на героя (близките му са починали, приятелите също оредяват) болезнено реставрира един свят на паметта и логично довежда героя до “несъществуване”… Малко са нещата, които свидетелстват, че такъв човек наистина е имало. Може би за това и романът завършва с мистификация, една изящна смърт, която ни оставя разколебани. Но и в живота е така – нищо не е окончателно и е някакъв изход… или метаморфоза към едно предстоящо “начало”?

--------------------

[1] Светлозар Игов. “Елените”, ИК “Жанет-45”, Пловдив, 1998.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.