Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2009

За годишния литературен преглед Бургас-2009 в раздела проза – художествена и нехудожествена – бяха представени 30 книги от 25 автора, трима от които са представени с по две книги, а две от книгите са дело на авторски колективи. 6 от книгите са издадени през 2008, а една дори е от 2007 и тъй като предполагам, че не са били включени в предишните годишни прегледи, ги разглеждам равнопоставено с издадените през 2009 година книги, както, предполагам, издадените през последните два месеца на тази година книги ще бъдат разгледани, заедно с книгите от 2010 година.

4 от разглежданите тук книги са издадени от три софийски (“Аргус”, “Нова цивилизация” и на Софийския Университет) и едно пловдивско (“Жанет”) издателство, една книга е без издателско означение, а останалите 25 книги са дело на бургаски издателства. От издадените в Бургас книги по една са издадени от “Димант”, “Балтика”, “Офир” и “Бургас днес и утре”, а 21 – от издателство “Либра Скорп”. Издателската доминация на “Либра Скорп” е очевидна и е похвална грижата му да представя автори от Бургас и региона, особено що се отнася до документалната литература – историческа, биографична и мемоарна, културологична, етнографско-фолклористична – посветена на Бургас и югоизточна България. Впрочем и четирите други бургаски, както и небургаските издателства, са публикували качествени книги на бургаски автори. Искам да кажа, че нормалното функциониране на една национална култура се осъществява най-добре не чрез хипертрофиране на тенденциите към централизация или регионализация, а чрез функционалния баланс, взаимопроникване, обмен и репрезентиране на културните ценности и на регионално, и на национално равнище.

Количествените подходи не могат да кажат нищо за качеството на културните явления, те могат само да подскажат нещо за тенденции в културния живот. А за да мога по-внимателно да пристъпя вече към оценката на разглежданите книги, ще ги обособя най-напред жанрово, колкото и условни да са тези граници, дори между онова, което наричаме “художествено” и “не-художествено”.

Най-общо може да поделим представените 30 книги в две основни групи – художествена и нехудожествена проза.

Нехудожествената проза е представена със 17, художествената – с 13 книги.

Нехудожествената проза също може да бъде поделена в няколко раздела – мемоарни, автобиографични и биографични текстове (5 книги), родови хроники и селищни монографии, документални и научни изследвания из историята, стопанството, културата, образованието, етнографски и фолклористични проучвания за Бургас и региона (7 книги) и литература за литературата и изкуството, критика, литературознание, изкуствознание, анкети, биографии и изследвания за писатели и дейци на изкуството ( 5 книги ).

Художествената проза е представена с 13 книги, от които 7 книги с повести и романи и 6 книги с разкази и прозаически скици и импресии.

Нехудожествена проза

Нехудожествената проза е представена със 17 книги. Най-много сред тях са регионалните изследвания на културната история на Бургас и югоизточна България. В това отношение Бургас има стари традиции и е хубаво това, че те не секват, а продължават като едновременно се разширяват тематично и се обогатяват методологически.

Особено ценно е това,че се преиздават стари книги с непреходно документално значение, каквато е например книгата на Д. Стамболиев “Въстанието в Странджа и турските зверства”, издадена в Бургас през 1903 година и преиздадена от “Либра Скорп”. Не би било зле преиздаването на подобни книги да продължи, дори да се създаде специална библиотека за това класическо наследство. Необходимо е също така подобни издания да бъдат придружавани от студии на съвременни специалисти по темите, които да дават по-широк научен контекст на проблемите, както и сведения за авторите на трудовете. (Не можах например да узная как е името на Д. Стамболиев, нито кой е той.)

Юбилейният сборник “Бургас 1912-1932”, издаден по случай 130 годишнината от освобождението на града е пети по ред сборник от този род с краеведски проучвания. Представеният тук сборник съдържа девет изследвания из областта на политическата, стопанската и културната история на града. Добре би било такъв тип издание да се превърне в периодично и необвързано с юбилеи, като постоянно място за публикации на краеведски изследвания от Бургас и региона.

Издаденият след смъртта на авторката Стойка Кънева книга “Под небето на Еркеч” представя образцово фолклористично изследване на обредите и обредните песни в село Козичино, община Поморие, на което авторката – начална учителка в родното си село и ръководител на прочул се в България и по света фолклорен състав е посветила целия си живот. Прави чест на редакторите Георги Райков и Златин Кънев и на община Поморие, че са подготвили тази книга,съхраняваща паметта за фолклорното богатство на Еркеч и неговата популяризаторка и изследователка.

Минният инженер Димитър Сребков, роден в Северна Добруджа, но свързал живота си с Бургас, е посветил живота си и на изследване на своя преселнически род в родовата хроника “Преселението”, която представя продължение на “Родословие на Доксановия род от Северна Добруджа”. С много обич към предците и чувство за историческа памет родовата хроника на Сребков проследява в различни аспекти битието на доксановия род, съчетавайки селищни проучвания, генеалогия и историческа хроника, етнографски и фолклорни изследвания, лични спомени и богат снимков архивен материал.

Останалите три книги от този раздел представят изследвания на учебното дело в Бургас и региона.

Докторът по педагогика Георги Янков, автор на множество регионални изследвания, в книгата “Учебното дело в община Средец” проследява исторически развитието на образователното дело и училищата в странджанския град Средец и средецкия край.

Върху основата на богат документален материал е написала своите две книги доц. д.и.н. Маргарита Терзиева – “История на учебното дело в Бургас 1878-1944” и “Педагогическото образование в Бургас през втората половина на ХХ век”, които очевидно представят фрагменти от по-широк проект за обща история на учебното дело в Бургас, на който пожелавам успех.

Ако трябва да сравня книгите на двамата автори, защото те са жанрово-тематично съпоставими, бих отбелязал по-голямата научна строгост и систематичност у Терзиева, за сметка на непреодоляна на места публицистичност у Янков, разбираема впрочем поради собственото му ентусиазирано съучастие в развитието на учебното дело в Средецко.

Следващата група книги представят спомени.

Две от тези книги – “Цветя за директора” и “Хората не са ангели” – носят авторското име на Стоян Тодинов, дългогодишен кореспондент на в. “Работническо дело” в Бургас,но както сам Тодинов отбелязва – автори на книгите са: на първата - 31 директори на училища от Бургаска община, на втората – 29 души “с различни професии, възраст, образование, манталитет”, които пишат свои есеистични изповеди озаглавени и центрирани смислово от различни сентенции и житейски мъдрости. Изключително разнообразни като жанрови подходи – от есето до кратката автобиография – тези изповеди представят както своеобразни духовни автопортрети на своите автори, така и пъстрата мозайка на един колективен автопортрет на времето.

Книгата на Георги Мавродиев “Докосване до чистия извор” представя биографичен разказ за служител от МВР и спортен деятел Коста Ганев.

“Пътеки към Балкана” са наречени издадените посмъртно мемоари на Костадин Велев (1899-1978), участник в Първата световна война и септемврийското въстание, комунистически функционер, политзатворник и партизанин от село Лозарево, Карнобатско.

“Моите спомени” са издадени спомени на участничката в Отечествената война Анастасия Георгиева.

Тези три книги (биографично и автобиографично) представят типа “борец за/строител на социализма”, но – дори и по-разнообразно организираните спомени на Анастасия Георгиева – не надмогнат създадените наративни клишета на този биографичен тип. Искам да бъда добре разбран, не става дума за идеология и политика, а за (авто)биографични наративни модели, чиито клишета могат да бъдат както “строител на социализма”, така и “репресиран от тоталитарен режим”, каквито също се навъдиха в последните две десетилетия. Както не става дума за увлекателността на разказване, а за уникалната индивидуална автентичност на разказаната лична история.

И накрая в раздела на нехудожествената проза ще се спра на 5-те книги от областта на литературознанието и изкуствознанието. Най-напред ще отбележа колективния сборник “Аз не живея, аз горя”,съставен от Светла Асенова и Георги Райков, с подкрепата на община Поморие от “Либра Скорп”, който съдържа материали от националната конференция в Поморие по случай 130 годишнината от рождението на П. К. Яворов и 50 годишнината на Яворовите дни в Поморие. След поместеното в началото поздравително писмо на поета Валери Петров към конференцията следват три ценни научни приноса на литературоведите Николай Даскалов, Михаил Неделчев и Цветан Ракьовски, всеки от който от гледна точка на своите професионални специализации обогатява представа за творческия свят на Яворов и неговата рецепция. Трима писатели – поетите Екатерина Йосифова и Георги Константинови и белетристът Любен Петков са написали чудесни есета за поета. В своята малка студия “След смъртта на бати животът ми е безсмислен” неуморният изследовател Георги Райков ни запознава с малко известни и неизвестни дори на специалистите факти и документи за личността и трагичната смърт на Никола Крачолов, самоубил се два месеца след брат си, също отнесъл тайната на своя живот и смърт в гроба. Малко по обем, за разлика от големите конференционни сборници, пълни нерядко и с доста плява, но изключително добре направено издание.

Малка по обем е и книжката на Мариана Праматарова “Бургаски музи по света”, но не намирам особено ласкави думи за нея. Не защото от нея не можем да научим нещо за двайсет творци от Бургас, работещи днес – ако не по света, то поне извън Бургас, а защото веднага ми се налага сравнението с подобни книги на журналистите Здравко Гълъбов и Румяна Емануилиду, съответно за пловдивски и бургаски творци, които са нещо много повече от вестникарски интервюта,превръщат се в анкети, съдържащи ценни приноси и за биографията на творците и за местния и национален културен живот. Книгата на Праматарова е доста постна дори от гледна точка на повърхностните вестникарски интервюта. Пример за пропусната възможност.

Пълна противоположност в това отношение е първата част от анкетата на Георги Ингилизов с писателя Христо Карастоянов със заглавие “Животът”. Сам опитен журналист и което е още по-важно – талантлив белетрист, Георги Ингилизов е направил задълбочен разговор с писателя, който има стойност и на творчески портрет, не само защото книгата е снабдена с библиография и отзиви за творчеството на Карастоянов. Въпреки че не крие приятелските си пристрастия към своя “обект”, Ингилизов е избегнал обичайната слабост на подобни трудове, самоизтъкването, а се е отдръпнал, за да даде изцяло думата на анкетирания, но умелите му въпроси разкриват великолепно познание не само за писателя, с когото разговаря, но и за литературния контекст, за обществото и историята.Така анкетата представя не само житейската и творческа биография на един от значимите и интересни писатели на последните три десетилетия, но и представя своеобразен биографичен роман като живост на изложението.

Макар че ми липсва необходимата музиковедска образованост, за да мога да дам компетентна професионална оценка на музиковедската книга на Ясен Воденичаров “Спектралната музика (изследвания в областта на музикалната акустика и приложението на новите технологии в съвременния музикален език)”, я прочетох с голям познавателен интерес, бих казал – на научно-популярно равнище, защото задълбочено образованият, завършил софийската и парижката консерватория автор, умее и да пише ясно, точно и изразително, което прави възможно и дилетанти като мен да получат представа за “спектрализмът” като феномен и спектралната музика като тенденция в контекста на модерната музика и съвременните музикални езици. Не се съмнявам, че книгата на родения в Бургас композитор и музиколог ще получи достойно признание в музикалните среди.

Мисля, че едно от събитията на бургаския литературен живот през последните години е критическата книга “Ходове на въображението” на познатия и като поет и белетрист Иван Сухиванов. Наричам я събитие на бургаския литературен живот, именно защото – макар и близо половината от рецензираните в нея автори да са от Бургас – книгата – като професионална критика – не се изчерпва с представяне на литературата от Бургас. Но и не само защото представя не-бургаски автори – от Цветан Марангозов, Георги Господинов и Пламен Антов до Марин Бодаков, Мира Душкова и Десислава Неделчева, както и класици като Йордан Йовков, Гео Милев и Константин Константинов – книгата на Сухиванов като професионална литературна критика има надрегионално литературно значение. Какво имам предвид когато правя това разграничение? Не мястото, където живее авторът и изданията, в които публикува, нито тематичния обхват на творчеството му. А стойността на художественото му дело и критериите му за оценка и апаратурата на интерпретация, които да са съизмерими с високи образци на националната литература и критика. Преди трийсетина години в статията “Провинция и култура” говорих в този смисъл положително за тенденциите към децентрализация в тогавашния литературен живот, колкото и плахи все още да бяха. И един от примерите, които давах бе Христо Фотев и бургаската поетична школа. Писал съм и за това, че в онези години в алманах “Море”, може би като по-отдалечено от институциите на централизиран контрол, се появяваха и по-дръзки граждански, и по новаторски като поетика творби. В провинцията, дори и в по-тежки от гледна точка на свободата на словото години, винаги все пак е имало творци с национална значимост – от Чудомир и Иван Хаджихристов до Петър Алипиев, Христо Фотев и Биньо Иванов. Но твърде малко са критиците, изявили се пълноценно в провинцията, може би защото за изявата на един критик преди години близостта до литературната периодика е от голямо значение. Днес, когато компютрите унищожиха разстоянията, а и в провинцията има доста университети, издателства, издания става по-възможно и критик да се изяви пълноценно в провинцията. Бях чел ред от критическите публикации на Сухиванов в печата, но едва събрани в книга, можах да оценя цялостното им значение, особено в най-трудния критически жанр – кратката рецензия. Сухиванов има солидно изградени критически критерии и апаратура, изразителен индивидуален критически език, отличаващ се с лапидарност и интерпретаторска прецизност. С други думи – в Бургас вече има зрял професионално специализиран критик, който е сред значимите имена на новата българска критика през последните две десетилетия.

Художествена проза

Представените за прегледа през 2009 година книги художествена проза са 13, 5 романа и 1 повест, 1 книга с повести и разкази, 4 сборника с разкази и 2 в по-неопределения жанр на къси прозаически скици и импресии.

Мария Дубарова е издала в общ том двата си романа “Избраният” и “Синята жена”, което всъщност е третото им издание. И тъй като оценката им вече е давана на предишни прегледи, тук заслужава да се отбележи само факта на преиздаването като свидетелство за това, че читателската публика на тези романи се разширява и продължава във времето. Пожелавам го и на всички останали автори.

Най-младата от представените в прегледа автори е Анита Райкова. Седемнадесетгодишната гимназистка дебютира в един любим на младата аудитория жанр, сроден с фолклорните вълшебни приказки. Нейната повест-фентъзи “Острието на съдбата” (Либра Скорп, 2009) разказва за битката между Доброто и Злото, олицетворени от белите магьосници архаяни, начело с Артал и черните магьосници морделеси, начело с Мракодил, който се съюзява с вожда на уагрите Городей. Следвайки жанровите правила с определено повествувателно умение, младата автора въвежда и нови фантазни персонажи, които след приключения, битки и изпитания ни довеждат до щастливия край за главните герои – принцесата на елфите Нироме и влюбения в нея юнак Араден. В анотацията към книгата пише, че Анита мечтае да стане известна писателка. Пожелавам сбъдване на мечтата й, но предполагам, че макар и съвсем млада, Анита знае, че писателската слава не е само сладка.

Предполагам, че повестта “Плаване към Финикия” (Либра Скорп, 2009) от Емануил Павлов ще се хареса на любителите на моряшката романтика, макар че неговата Финикия не е въплъщение на приключенска екзотика, а “страната” на вулгарно тържество на финикийските знаци, превръщащи се в единствена ценност. Въпреки разказваческите си умения, авторът не е разгърнал зряло нито приключенското, нито социалното и повестта му не надхвърля равнището на забавно-анекдотичното.

Освен излезлия през 2009 година роман “Гларус в клетка” Милчо Касъров ми изпрати и излезлия през предходната година свой роман “Опасни интриги”, получил наградата на критиката за най-добър криминален роман-политически трилър за 2008 година. И тъй като този жанр е от любимите ми четива прочетох го още преди да започна да чета систематично годишната продукция от 2009 година. И изпитах истинско читателско удоволствие от едно интригуващо увлекателно четиво, което не само следва всички правила на жанра, но и представя великолепен социален и политически роман, разкриващ процесите на корупция и разложение по всички етажи на тоталитарното общество. Романът не само заслужено е получил наградата “Инспектор Стрезов”, но и се нарежда сред най-добрите български образци в жанра.

Може би защото го четох след “Опасни интриги”, романът “Гларус в клетка” не ми направи така силно впечатление. С което не искам да кажа, че е слаб роман. Напротив, Милчо Касъров умее да разказва увлекателно. Става дума за това, че фикционализирането/романизирането на една вероятно автобиографична история не е постигнало онова, което би могло да бъде разказано като биография или мемоар.Това забелязвам и в много други творби от подобен тип, които са написани като романи, но имат значение повече като документално свидетелство за времето и хората.

Янчо Чолаков през 2009 е представен с две книги – романа “в жанра фолкпънк” “Запали свещ на дявола” (“Аргус”), вече получил първа награда в конкурс за фантастика и сборника с повести и разкази “Упражнения по безсмъртно писане” (“Офир”). И двете книги представят един автор със силна разказваческа дарба, инвентивно и буйно въображение, солидна и прецизна историческа и хуманитарна ерудиция, чувство за хумор,иронични обрати и пародийни травестии. Бих определил романа му и като социална антиутопия, но фентъзи-ужасите на Янчо Чолаков, не визират някаква далечна бъдеща съдба на България и Балканите, а само представят гротескно разкривени днешни социални и ментални тенденции. И това съвсем не е намусено мрънкане от ретросоцносталгичен тип, а визията на един остър социален диагностик. И в световната, и в славянските литератури( “Крали Марко за втори път сред сърбите”, “Пан Броучек на луната”) социалните сатирици са ползвали похвата да преместват фолклорни, митологични и литературни герои от собствения им в друг социален, цивилизационен и исторически контекст, но модерната фантастика не само усили и разнообрази тези похвати на пренасяне, но и има визия за светове, поставени пред неподозирани доскоро предизвикателства. Сборника с различни като повествувателен обем (9 повести и разкази – от кратката портретна скица в духа на Лабрюер и Канети “Чревоугодникът” до романовидната “История на самотния редник”) показва тази гъвкавост на Янчо Чолаков да избира и смесва различни епохи и митологии, но и да ги моделира художествено по разнообразен начин.Янчо Чолаков е за мен едно от големите открития в литературен Бургас. Не защото аз самият не съм обаче ревностен читател на тези жанрове, а защото и в световен, а вече и в български мащаб като че има някакво засищане, бих желал обаче да прочета от този талантлив разказвач с мощно въображение повествувание в друг жанр, който не чрез алюзии, а директно моделира художествено драматизма на днешната социална действителност.

Може би бях преситен от книгите на Янчо Чолаков, но по някакви необясними причини не можах да преглътна “Колобърът” на Динко Динков. Mea culpa!

В областта на късата художествена проза има 2 книги без ясна жанрова определеност и 5 сборника разкази.

“По цветните пътеки на сезоните” на Пепа Симеонова съдържа кратки прозаически текстове, трудно жанрово определими – някои приличат на есета, други – на импресии, дори на разкази и приказки. Авторката притежава изразна култура, утвърждава определени естетически и нравствени ценности, но книгата и тъне в някаква импресивна мъгла и мека мекомелодраматична моралистичност.

Малко по-добро впечатление прави друга книга на смесена в жанрово отношение кратка проза (тук дори към прозаическите скици и импресии има и доста творби, които могат да бъдат наречени стихотворения) – “Притча за момичето с къдриците” от Десислава Георгиева. Всъщност, това е най-добре полиграфично направената книга на издателство “Либра Скорп” – като хартия, шрифтове, печатарско мастило, корично оформление, илюстрации (худ. Иван Додов, графичен дизайн инж. Христо Петров). Другата книга с изискано полиграфично оформление е на издателство “Жанет”, което впрочем отдавна е известно със стремежа си към полиграфичен перфекционизъм. Всички останали от представените в прегледа книги имат само –повече или по-малко, но не повече от средно – прилична полиграфия. Но не само поради по-добрия си печатен изглед книгата на Десислава Георгиева оставя по-добро впечатление от тази на Пепа Симеонова. У Симеонова липсват клишираната дидактичност на Георгиева, особено в пътеписните й текстове за Кападокия, Италия Виена, Куба има конкретност на изображението, усет за индивидуалния “дух на мястото”. Но за да върви напред тази очевидно нелишена от изразна дарба и художествена впечатлителност авторка трябва да се стреми да бяга от тези най-удобни за литературния дилетантизъм жанрово-стилови форми.

Ако трябва все пак да избера коя от обособените тук жанрово области на тазгодишната бургаска проза ме впечатли най-много ще кажа – късия разказ, както са назовали своите сборници петима от представените автори (за книгата на един от тях, Янчо Чолаков, вече стана дума). В българската литература днес има повече романисти, отколкото разказвачи, за разлика от традицията, където успехите на романа бяха епизодични. Не бих казал, че в днешен Бургас липсват романисти, напротив, вече споменах и романи, които доста ме впечатлиха, но известно оживление на късия разказ ме впечатли повече като жанрово-художествена тенденция, макар че вътре в разказната формация тенденциите са две – и противоположни, в едната се чувства утихването на стари разказвачески традиции, в другата – търсене на нова разказна концептуалност и стилистика.

Дългогодишния кореспондент на “Стършел” Руси Русев се представя със сборника къси разкази “Бухали на площада” (“Бургас днес и утре”). Журналистическото в тях личи по стремежа към кореспондентна краткост на изказа, на места се чувства и публицистичен оценъчен патос в отношението към представянето на социални явления и човешки типове, представяни чрез схематизирани “ивановски” имена. Разкази от типа на “Метаморфозата” и “Коктейлът” показват домогването до същинската разказна художествена структура, макар че и прозаични скици с по-директна социално-моралистична насоченост като “Полковниците” имат своите функции в представянето на една недъгава действителност.

Разказите на Атанас Радойнов “Крайпътен огън” (“Балтика”) ни го представят в отдавна познатато му амплоа на влюбен в Странджа писател, който вплита своите краеведски етнографски, фолклористични и културологични знания в увлекателни и силно лирически одухотворени повествувания, напомнящи ми по нещо Пришвин, Паустовски, Лесков, но с ярък български колорит и вкус към обредно- митологичното. Тези разкази са несъмнено продължение на традицията, която през 60-те години критиката нарече коренотърсачество, но с особено силна романтико-лирическа интонираност, която в своя – не хронологически, а смислов край вписва предтечи и учители като Емилиян Станев и Христо Фотев в своите романтични легенди и митове.

От поезията идва в прозата Тома Троев с разказите си “Папурният бряг” (Либра Скорп) и сам желае да открием в неговата “иначе сурова проза… макар и малко поезия”. Поезия в разказите му откриваме доста, те придават своеобразния чар на книгата, но прозата му е по-скоро “документална” отколкото “сурова”, в смисъл, че постига илюзията, че представя живота, “такъв какъвто е”. Но ние винаги виждаме това, което искаме да видим, а Тома Троев е видял в него романтиката на морето и брега, не съвсем същата, но от оня тип, който присъства в българската маринистика след Славчо Чернишев. И ако у днешния бургаски колега на Троев Емануил Павлов романтиката е на откритото море и се движи към социалната сатира на страната на тържеството на паричните знаци, у Троев морската романтика е “брегова” и се движи към поетичния символ на Папурния бряг. Така както Созопол и Бургас имат вече своята литературна одухотвореност, така и Сарафово вече има своя поетически символ в Папурния бряг. Папурният бряг не е само символ на красотата, неговия постоянен срив крие и някаква тревожна заплаха.Тома Троев, също както Атанас Радойнов, вижда социалния трагизъм на своето време, дори безжалостно директно е назовал като престъпници и гангстери хероите на новото време, но в прозата му доминира романтично-поетичното сияние на красотата, а не ужаса на социалното всекидневие.

“Апокалипсисът е дело лично” (“Жанет 45”) е дебютна книга с разкази на Николай Фенерски. И този автор прави поклон към традицията, към митичния Северозапад на Радичков, понякога и той се движи на ръба на социалния мелодраматизъм като Деян Енев, друг от безспорните му учители. Но тази книга безспорно представя съвсем новаторски тенденции в съвременната българска литература. Не само защото използва в някои разкази “аз” изказа (иначе владее и функционално променя различни перспективи и наративни техники ), прозата му създава илюзия за автобиографичност и “преживяност” на разказаното. Но тази субективна основа се извисява до истинска художествена универсалност не само защото има и отстранени визии към света, а защото създава такъв художествен модел на света, в който съвременния човек може да огледа себе си. Фенерски умее да представи като хуманистичен център на света и социалните дъна и периферии, и смятани за маргинални личности, да освети с човечност и пропаднали каузи, да представи и безприютността на съвременния свят, и уюта на сътворяваните ценности и съхранен смисъл. Разкази като “Творителен падеж” го показват като майстор на изтънчени интелектуално лингвистични игри, “Жената , която правеше торти” подсказва, че случайността на житейските обрати не е само случайност. Макар че аз лично бих избрал за финала на този разказ вместо “тя разбра,че животът й едва сега започва” чеховското “й се струваше, че животът едва сега започва”. Във всеки случай дебютната книга на Николай Фенерски е за мен най-ценното откритие в бургаската художествена проза 2009. Желая на автора “добър път” в българската литература.

Както и на всички останали. Литературата е и място на надеждите.