Наведен над човешкото отечество...

Животът е идеен и естетически модел на всеки творчески процес и негов естествен двигател. Затова литературата е подвластна на обществото и на социалните трусове, маркиращи път към бъдеще време. В основата на всичко е вграден Човекът: несъвършен, градивно-рушителен, доминантен над природата и реалността. Дълбоко убеден, че е единствен носител на познанието в развитие. Което запечатва и в художествени образци, открояващи индивидуалното у всеки автор. Литературата е сложен микс от традиции и модернизъм. Но е ясно, че всяко ново откритие днес е предизвестен архаизъм утре. Защото е продукт на мисълта, която е динамична рефлексия от бит и духовност. Посоката й сочи единствено напред. Миналото е само фон, върху който следващи поколения коват поредната ценностна система. А нейните адепти, творците, я трансформират в послания. Доколко те са верни и убедителни, решава времето. Този най-безпристрастен съдник за мислещото множество на планетата Земя...

Своя живот Вътьо Раковски определя като вито стълбище. “Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу... Свят да му се завие на човек. Виенско колело в огромния панаир на света. Планинска пералня, която ни върти под плющящата водопадна струя, скачаща със страшна сила от високото над нас. Или воденичен камък може би. Нали животът е една мелница за души. Това беше поне за мене”. Струва ми се, че така авторът откроява лъчите на аура, озарила някога поетичната му дарба. Неин център е хълмът с Голяма Брестница: беззащитен, меланхолно-идиличен свят. В крехката му гръд разбиват чело вълните на тревожно житейско море. Отстъпват пред спомени и скъпи силуети, които времето не ще заличи. За всички нас детството е първа страница от книгата на ориста. Разгърната под родна стряха, внушаваща сигурност и радостно нетърпение да литнем... Къде? Защо? При кого? Човек се движи в омагьосан кръг, без да го съзнава. Той бърза да покори върхове. Да се наслади на обществена признателност и на доволство от самия себе си. Да отговори на удара с удар. Или, след нечакано предателство от скъп приятел, да обърне за плесница и другата страна. През тази паяжина от крехки победи незабележимо изтича най-голямото богатство на личността: времето. За сбогом оставя ковчеже със спомени и ние отново тръпнем пред прага на детството. Но вече не сме същите и идваме да се простим. С илюзиите. С пропилените дни. С хората, които са ни вярвали. И разбира се, с нашето лично “аз”, преди на свой ред да станем спомен. Ако някой ни дари прашно кътче от паметта си:

Най-после дом, почивка и спокойствие.
Без зрение, без осезание, без слух.
Изпитах всички земни удоволствия.
Сега бих искал да съм малко дух.
“Епитафия”

Вътьо Раковски е добронамерен скиталец по пътищата на съдбата. Може би – алхимик, опознаващ битието в цялата му противоречива красота. Той не се осланя на истини, застинали във времето като морален тотем. Самото време не търпи статичност. В полет дарява на човек начало, което предсказва биологичен край. Между тези две точки личността проявява мисията си в хаоса от други човешки лица сред тълпата. Като неин водач, или като неин унищожител. А може би – съзерцател, обгърнат в тишина? Литературното наследство на Раковски е несвършваща партия шах с живота. През годините и през човешките сезони, неусетно натрупващи в съзнанието на автора мъдрост. Християнска готовност да прости грешките на люде, крачещи редом с него. Да докосне планетарния разум на човечеството, склонно към разрушения и самоубийство. Животът е неговият безкраен събеседник – любопитен, загадъчен, груб, ласкав, жесток. И коварен приятел, ако се довериш на лъкатушното му делнично течение. Неговата ценностна палитра има обаче свои верни индикатори: красотата на природата, любовта, уюта на дома. Приятелството. Хармонията. Белият лист – съвременен палимпсест. Върху чията гръд Раковски загърбва бивши надежди и споделя нови стремления... Те са философски пътеводител на твореца през света. В който дебнат “даровете” на Пандора от първите зари на осъзната мисъл. Категориите за добро и зло се докосват в антагонистичен покой. Разделната линия помежду им е незрима. Макар вписан в общия силует на поколението, човекът носи индивидуален заряд. И трябва да реши пред чий олтар да го положи. Защото крилете на себичността, егоцентризма и студената дистанция отнасят личното “аз” в дебрите на пустотата. Там няма никой и нищо. Стремежите са сведени до физическо доволство и духовна тлен. На финала доброволният самотник бързо стопява непотребните спомени, че е съществувал. Човекът пък, решен да върши полезни неща, ще тласка скала по трудно нанагорнище. Той няма да е сам. Защото на върха го чака спокойната умора от сторени добрини. Които с пълни шепи ще раздаде на околните, преди и той да си отиде. Сив, делничен, квартален апостол, избърсал нечия сълза. Дарил на тълпата усмивка, а на гладния неволник -къшей с пожелания за по-слънчеви дни:

Знаеш ли,
хайде да не сътворяваме
сътворените вече неща,
а от сътвореното да сътворим
една прегръдка,
каквато не е имало досега,
една целувка,
каквато не е имало досега,
една любов,
каквато вековете не познават...
“Сътворението на света”

Лириката на Раковски е мозайка на цветното тематично вграждане. И надграждане с новото в живота. Без усета за което всеки автор би изостанал от своето време. Много от тях, несъзнателно или не, търсят паралел между очакванията на младостта и постигнатото. В него, сякаш арена на дните, търсят оценъчна равносметка за себе си и за написаното. Чрез неговата естетика пък споделят с читателя философски рецепти за възприемане на реалността. Идеализирана, героизирана, или захвърлена в праха на делнична улица. Така и лирическият герой може да мине през света, без да познае себе си. Или да се самоотрече чрез бягство от действителността. Ако сцената, върху която крачи в тематичния избор му се стори малка, сива и далеч от центъра на запомнящи се събития. За Вътьо Раковски съдбата е значима във всички свои форми на проявление. Тя наистина е река, в която стъпваш само веднъж. Дори когато събитията привидно се повтарят, редът им следва ново, различно време. А прежното не може да се върне. Лирикът жадно подчинява себе си на всяка обществена картина. На гражданския ритъм. На интимните копнежи и съмнения. Често се връща в Голяма Брестница, но духът му се рее над покривите на грохотен мегаполис. От спомена изплува детската стая, виенското колело, веселата панаирна врява. Но съзнанието более с ядрените проблеми на епохата. С въпросите, обединяващи всички хора. И с жаждата да бъде емблематичен образ на мисълта им в бъдни начинания. Нагоре по спиралата на хармоничен възход, без който мечтите угасват неродени. “Вътьо Раковски, творецът и приятелят, беше и си остава истински поет – той приживе съумя да нарисува с човечни думи по-светлата страна на нашия противоречив и объркан живот – спомня си Георги Константинов – Нещо повече – той успя да ни подари цялата светлина на своето благородно сърце, беше не само вдъхновен и артистичен поет, но и много добър, благ човек. Без тъмни помисли и мрачно слово”. Но с копнежи, които го правят гражданин на България във всяка точка на планетата:

Все искам да избягам от света,
защото той ме уморява.
Гнети ме гражданската суета.
Копнея небеса, гори, тинтява.
Но щом остана във гората сам,
аз чувствам бунта на душата –
един вулкан боботи там:
О, ненавиждам тишината.
Та аз съм син на двайсетия век...
“Светът ми се обажда”

Във времето след демократичните промени спомнихме наши по-стари автори с безспорно европейско звучене: Константин Величков, Лилиев, Траянов, Емануил Попдимитров, Дебелянов, Кирил Христов, Димитър Бояджиев... не ще изреждаме всички. Пак тогава част от българските писатели, най-вече млади, обърнаха поглед към Стария континент, забравяйки корените си. Този процес продължава, а стойността на написаното от тях предстои да бъде оценено правилно. Но думата ми е за друго. Сякаш изведнъж в нашата литература се открои интелектуален вакуум, обхващащ периода 1944-1989 г. Сякаш в него тържествува схоластиката на мисълта. Сякаш плакатното слово тогава е задушило всяка свободна мисъл и е принизило художествения процес до римувани щампи. За този етап се мълчи, или се говори с услужлива тенденциозност.

Време е да бъдем честни към самите себе си...

Защото истинската, искрената, мислещата, богато надарената българска поезия никога не е преставала да бъде равнозначна на Европа и света. Достатъчно е да посочим Атанас Далчев, Валери Петров, Елисавета Багряна, Дора Габе, Никола Инджов, Георги Константинов, Любомир Левчев, Надя Кехлибарева и още много имена. За да проумеем, че нашето перо не е напускало европейското литературно семейство. А книгите на тези творци продължават да се превеждат и ценят. Сред тях е мястото на Вътьо Раковски.

В над 40 авторски сборника той открива за себе си и за творчеството си блудния син на света – Човека. С родно място България, но със сърце в дълбините на безкрайния житейски океан. Във висините на стремления, където народи се отърсват от различия и от вражди, продължили столетия. Където царува езикът на доверие и на взаимност. Лирическият герой на Раковски е толкова земен и мисловно-реален, че се превръща в символ на духа в материални доспехи. Войнстващ Дон Кихот, отдавна загърбил вятърните мелници. Светът е променен и копието – насочено към дремещия атавизъм в душите. Защо все още съществува? Дали ядреното изтребление е гротеска на ново възкресение? За кого? Потребно ли е? След новия библейски Потоп ще има ли пак земя за обитаване? Тези въпроси, споделени доверчиво, вълнуват поета в цялото му литературно наследство. И вплетени в шевиците на родното, изконното, местното, се превръщат в свитък с нравствени ценности. Може би аксиоматични. Като всичко, което човечеството приема за вечна даденост. Но изваяни в красиво послание за следващите хора. Че не грубата сила, а християнската любов ще ги опази за нова страница в историята на земята. Която е дар от Създателя, изгонил ни нявга от митичния Едем. За да докажем с делата си, че някога отново ще сме достойни за него. Но дотогава?

Годините отлитат като птици
от моя рай, от моя земен рай,
цъфтят, увяхват и цъфтят форзиции
под сините картини на небето в моя край.

О, рай, как мога да заспя, когато вече
подрежда Бог картините си над света
и засиява пак изложбената вечер
на най-големия художник на нощта.
“Аз като някой друг”

Лириката на Раковски е спокойно-разсъдъчна, философска, монологична. Стиховете са изваяни мъдро, сякаш в ателието на оптимистичен скептик. Често графичното им решение е нетрадиционно. Разчупващо обичайната структура на поетичната творба. Авторът го превръща в графика на освободената мисъл. Така визуалният контакт дарява силен импулс на идеята, вплетена по редовете. Няколко са основните тематични пласта в книгите на Вътьо Раковски. Основен е животът като панорамна сцена за реалистични роли при едни и задкулисие за други. Любовта – красива болка. С аромата на скъп човек, или в търсене на повяхващи миражи. Гражданският кипеж, без който всичко се обезсмисля. Природата... И разбира се – Човекът с мисия. Без да е непременно чутовен водач на развълнувани тълпи. Без политически лозунги и идейно разделение на людете. Лирическият герой е твърде “обикновен”, за да бъде отминат без внимание. Индивидуалност, надраснала сивата матрица на улицата. И едновременно – колективистична част от плътта й. Личността на Раковски има свой духовен мир, обича, радва се, плаче. Допуска в съзнанието си съмнения, за да ги преодолее. С надежда се вглежда в утрешния ден. И във всяка ситуация е мисловно-критичен. Това е неговото голямо достойнство. Това е скритият смисъл на мисията му: да преброди света, по думите на Борис Шивачев, с отворени очи. Понякога границите очертават единствено родното място. Друг път се разчупват в океани и нови континенти. Но генно заложеното в нас от прежни поколения не може да бъде изтрито. То само се разтваря. Интегрира се в нови времена, общности и девизи. Личността отдава себе си на човечеството. Така приобщава и родния кът към света, прави го равностоен, привлекателен, значим. Понятия като “регионално”, “национално” и “планетарно” стават стъпала към по-висш етап от съществуването. Добиват смисъла на скачени съдове в сложните взаимоотношения между различни общества. В които, естествено, двигател е Човекът. Както впрочем винаги е било. И лириката на Раковски е сказание за него. От минали времена, мултиплицирани в бъдното. Но в тази динамика, както сам казва в едноименното стихотворение,

Човек трябва да бъде нужен на някого –
на един цвят, на една любов, на едно отечество,
на една илюзия или на една суета,
защото е страшно да се чувстваш излишен понякога
като седнал на ъгъл
край масата на света.

Написаното от Вътьо Раковски е българска порта, гостоприемно отворена към света. През нея и светът отдъхва на хълма, където Голяма Брестница чака помъдрялото момче. То носи в душата си спомени. Които отлитащият живот ще вплете в лирата на млади дарования. Авторът очаква заника на дните с будно примирение. И с удовлетворение, че перото не е скършено от ранна умора, негативизъм, равнодушие:

Писателите, старите писатели –
те бавно, постепенно си отиват,
лицата им жълтеят като книги,
затварят сякаш своите корици,
изстиват вече техните лица
и бавно, постепенно се преливат
с портретите, които е рисувал
един график художник, доловил
от тях най-характерните черти.
“Старите писатели”

Остава творчеството... Стиховете на Раковски дишат в дните на планетата Земя. Преди по смисъла си да са български, или европейски, те са общочовешки. Защото отразяват копнежите на личността да ознаменува съществуването си. Да избере най-вярната за себе си посока и я изпълни със съдържание. Капка в морето от съдби, повтаряща канонично мислите на неизброими силуети преди нас. И продължаваща стремежите на следващи поколения. За да разберат на свой ред, че всичко тленно рухва назад във времето. С него се състезава само мисълта. Тя е безсмъртният разум, който щафетно си предаваме. Глътка надежда, че съществуваме равнопоставени върху лика на Вселената. Философските послания на автора разтварят пред нас нови, бели страници. Които трябва да допишем с перото на Вътьо Раковски. Открито и сърдечно. С мъничко горчивина, че животът е все още грапав и нехармоничен. И с благодарност, че ни е дарен, макар за кратко...

-----------------