Широко отворени очи

Новата белетристична книга на Милка Иванова е донякъде юбилейна, затова има и антологичен характер – обединява разкази от предишните й сборници „Черна кръв“, „Пътят на мравките“ и „Приятелят на дон Пабло“ в редактиран вариант, както и нови текстове. Селекцията на разказите отвежда към една тенденция, която трайно се забелязва в прозата на писателката – процесите, които протичат в съвременното българско село и всичко онова, произтичащо от тях. Селото е спояващата книгите й нишка. И по-точно паметта за селото пречупена през минало и настояще. Това не е случайно, защото началото на творческия й път, както и голяма част от творчеството й е свързано с темата за българското село. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана нещо друго, когато успях да прочета и да пиша за няколко нови български книги с поезия и проза на тази тема. Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която като цяло гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Причините, разбира се, са много.

И все пак „Сенките на времето“ е със „селска“ тематика. Подозирам, че една от причините за това е вроденото любопитство на писателя към нови или занемарени полета за изследване; втората е нейният (на М. И.) литературен („коренотърсачеството“ от 60-те и 70-те години, „носталгията“ по прозата от 80-те) и житейски опит, свързан  с родното място. Независимо от тематиката, тази проза остава в лоното на Йовковската традиция, в границите на добрата психологическа проза, която залага основно на третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията. Ето какво е забелязал Юлиан Жилиев по този повод: „Неопределеността между спомен и съновидение, между разказ и предание превръща белетристиката на Милка Иванова в магичен епос за българското село с неизменно свои герои и предопределени съдби, прекосяващи зрака на времето…“. Бих допълнил: Тя провокира Памет чрез различни кодове – сън, пробуждане, спомен, разказ в разказа – своеобразни времеви пролуки, през които виждаме живота/смъртта като носталгичен жест към една току-що отминала епоха и прехода към нова. Проза, която не разчита на Чудото и Утопията, а по един „бавен“ и „цветен“, пластичен начин, непрекъснато поставя препятствия пред читателя; проза, изискваща време за четене (и препрочитане), за да достигнеш до ядрото на наратива.

Структурно разказите логично са подредени в три дяла: „Завещаното“, „Сенките на времето“ и „Пробуждане“. „Завещаното“ е онова писателско „разпореждане“ в осем текста как да мислим миналото си и как да посрещнем настоящето, за да останем и в бъдещето. В безспорно сполучливият въвеждащ текст (с потенция да бъде развит в по-епична форма) „Едно куче и една коза“ фолклорно-митологичното съзнание е базисно и то задава общата тоналност на разказа по един индивидуален и психологически мотивиран начин. И все пак „завещаното“ в едноименния разказ е декларирано нееднократно, но особено точно в  съня на Матея: земята на първо място, добродетелите на българина, фокусирани в рода, ония, които вече отмират, потъват в забравата, обречени. „Сенките на времето“ (също осем текста)  е тематичният център на  сборника. В едноименният разказ тези „сенки“ са свързани с аутсайдерството, което е в посока към града, но има и обратно – към селото, в което сякаш тлее спасението. „Сенките“ в „омръзналата на всички селска пустота“ излизат от миналото, белязват живота на героите, които витаят между града и селото, но в края на краищата логиката на Живота триумфира над Сенките („Креслото“). Независимо дали „сенките“ са свързани със социалния живот на човека или с неговата интимна същност, с прекъснатите връзки между хората, живота на малцинствата, авторката владее онова здраво правило, според което за художествения текст са важни правилните въпроси, а не техните отговори. Финалният дял „Пробуждане“ е кратък: съдържа разказите „Пътища“ и „Гостенка за една нощ“ (редактирани варианти от предишната книга „Приятелят на дон Пабло“). Той е логичният финал на тази книга. „Пробуждането“ на съзнанието тръгва от запустението и есента, когато чуваш звуците на отминалото време, виждаш неговия летеж; когато си изправен през избор – градът или селото, животът или спокойствието, да спасиш една любов или да я загубиш… („Пътища“, чийто финал наистина звучи като финал на сборника). Но „пробуждането“ е и етап на вземане на решения, на ново начало в живота. М. Иванова търси началата на живота и смъртта, тяхното основание пред Началото, което се оказва Залез. А може би „пробуждането“ носи една „гостенка за една нощ“? Не мисля за случаен фактът за съвпадането на финални разкази в два последователни сборника. Посветен на Любен Петков, той сякаш освен признание има индиректна отпратка към неговото „Преображение Господне“ и неговите послания. Посланието тук преминава границите на времето и ни връща към  достойнството на живота и неговата чиста първичност. Така както го прави „Песен на песните“, приписвана на цар Соломон (чиито стихове са втъкани в текста).

Милка Иванова се стреми по художествен начин да върне паметта на съвременния уморен от историята и проблемите на цивилизацията човек към лоното на Живота и неговите корени. Като ни разказва истории от/за селото, които звучат автентично и същевременно обобщаващо. Морално, без да са моралистични. Които държат очите ни отворени, дори когато умрем, докато децата ни летят към градовете, към четирите посоки на света („Очите, които не се затваряха“).

-------------
Милка Иванова. Сенките на времето. Изд. „Фабер“, В.  Търново, 2018, 153 с.
-------------