За Борис Бухчев и неговите предзимни откровения

Той е на 82. Свеж, усмихнат, лъчезарен, влюбен. Тези дни Борис Бухчев лети – дали от любовта, или от току-що полученото звание “Почетен гражданин на Бургас”, но той е щастлив и озарен. А римите се леят, защото както сам си признава – не може да не пише. Поезията е това, което го съхранява. Само поезията ли? Е, и тя.

На въпросите, които му зададох, Борис Бухчев отговори естествено в рими.

Най-новият почетен гражданин е развълнуван, благодарен и охотно разказва за дейността си в сферата на културата и образованието, с която е допринесъл за удостояването му с това звание. Споделя болките и тревогите си за днешното образование, но и надеждите си. И казва, че ако сега тръгваше по професионалния си път, пак би избрал да бъде учител. Горд е с бившите си ученици, защото са се реализирали успешно – тук, в България, та чак и в Силиконовата долина. И го помнят, и го тачат – а това е най-голямото признание за един учител. За бургаската поезия говори с мъничко тъга и огорчение, но не спира да чете, а и да продава книгите на бургаските автори на щанда в Дома на писателя.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Борис Бухчев: Без хората брегът е само пясък и скали. На хората в Бургас се радвам и за тях нерядко ме боли.

(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Поздравявам ви с удостояването ви със званието “Почетен гражданин на Бургас”, г-н Бухчев! Как се чувствате? Какво беше усещането, когато разбрахте за тази награда?

– Не един и не двама ме поздравиха до днес. Благодарен съм! За мене званието “Почетен гражданин” е чест. Човешко е на всяка дата да те зарадва суетата. От Шекспир знаем, че животът е театър, а Соломон е казал: “Всичко е суета и гонене на вятър”.

– Как се стигна до предложението за почетен гражданин? Разкажете ни за вашата дейност в сферата на културата и образованието, с която допринесохте за получаването на това звание.

– В читалище “Пенчо Славейков” в Бургас, с което от години съм свързан аз, създали Инициативен комитет и както във такива случаи е ред, потърсили подкрепа от хора, които ме знаят и попълнили страниците до края в редовете и ето ме – барабар Петко с мъжете. Не зная дали в Бургас преди мен има друг учител с “почетен гражданин” удостоен, но мисля, че мнозина колеги това заслужават, а цял живот неоценени остават. Трудът учителски е общо взето непризнат и винаги, когато пее стар и млад: “Върви, народе възродени!'“ изпъкват пред мене учители вдъхновени. Аз имам много сродници – на първо място чичо Стефан от Карнобат и жена ми, и колко други мъже и дами, които са работили по селата и чрез които са проглеждали децата. Доде съм жив, аз няма да забравя учителката-литераторка – поклон и слава! – в гимназията в Карнобат – Милка Попова – душата ми да я възслави е готова. Летях чрез нея до Олимп в Елада, със Омир и Есхил тя срещна ме с наслада и после с Данте и Сервантес, с Шекспир, Гьоте и с нашите поети-патриоти... И влязъл аз веднъж във сферата любима, разбрах, че път извън това за мен не ще да има. Класическите автори четях и във незнаен ден усетих първи стихове да прозвучават в мен. Тогава пишеха за трактористи, партизани, но в мойте сънища прииждаха призвани и Дебелянов, и Славейков – младия и аз пътувах подир поетичната им ладия. И ту “Легенда за разблудната царкиня” привличаше ме край безбрежност синя, ту дивната “Легенда на Балкана” ми грабваше душата замечтана и властваше с юнашките си тайни във поетичните ми сънища безкрайни. Славейковото слово с властен ритъм обикнах и до днес го препрочитам. И “Сън за щастие” ми топлеше душата. Приятен спомен в ноемврийска дата от таз година радва ми. душата. Конкурсът поетичен “Непознати улици” отчитаха тогава в Дома писателски, сред весела гълчава, Мария Мутафчиева от “Мери бойс бенд” говореше пред микрофона в този ден. Стоях аз в дъното на залата и слушах как изрежда тя имената наградени – поетичната надежда. Аз чух Мария мойто име да изрича и каза, че ако поезията тя обича, дължала и на мен – учителя си в ПеМеГе-то във Бургас, защото помнела как в разговор във час говорел съм им за Славейковите песни в “Сън за щастие”. О, Боже! И този спомен как ме сладко разтревожи. След цялото учителско страдание достатъчно е и едно дори признание. А с пишещите от Бургас държахме се така – като два бряга на една река. Е, в “Черноморски” нещо и от мене бе прието. Недялко късно отпечата ме в “Море”-то. Прие той мои стихове, изпратени във плик. В редакцията не съм стъпил ни за миг. В конкурса “Фома Фомич” в “Рак” съм получавал и награда. Това за мен бе глътчица отрада. В учителския вестник В София печатах жанрове различни: и статии, и лирика, и строфи сатирични. А знаех – писането не е спринт, а маратон. И след промяната под българския небосклон, без цензура партийна аз получих вот и отпечатах първа стихосбирка – “Късчета живот.”

– На кого искате да благодарите?

– Благодаря аз на Фондация “Обрешков” – не веднъж и дваж подкрепяха ме с обич и с тираж. Благодаря на моя род! От него аз получил съм мъничко семенце за плод. Благодаря и на приятелите досега, които слушат мои стихове за радост и тъга. Благодаря, че в таз година високосна Сеньора X. с вълнение душата ми докосна! Благодаря най-вече на Общинския съвет в Бургас за званието, със което съм почетен аз!' Макар че във Бургас не съм роден, обикнах го, той целият е в мен, откакто станах зет бургаски – тръпне ми сърцето от всичко в този град “най-вече от морето. И моя милост лете по 50 бани прави и вероятно морето надарява ме със здраве. Ала без хората брегът е само пясък и скали. На хората в Бургас се радвам и за тях нерядко ме боли.

– Какво означава за вас да бъдете почетен гражданин на Бургас? Какво бихте искали да се промени в Бургас?

– Промените в Бургас сега ги всеки вижда и не един дошъл ни тайничко завижда. И като символ виждам герберното цвете и с радост ръкопляскат ми ръцете на цялата управа и на кмета и искам да изпея: “На многая лета!'“

– Ако сега тръгвахте по професионалния си път, каква професия бихте избрали?

– Днес радвам се, че диктатурата предишна я няма и свободен съм от хватката излишна. От нея спомен имам аз печален, когато пратих епиграми за мнение на Радой Ралин. Но сатирикът не получил писъмцето, получило го – вездесъщо – КаДеСе-то. И спешно се задвижили нещата – и бях аз уволнен от Инспектората. Учител назначиха ме. Благодаря на КаДеСе-то! Да съм учител винаги ми е желаело сърцето. Обичахме се с учениците и пожелавам – нека! – такава радост на по-младите в просветната пътека! Години минаха, аз гледам отстрани и слушам отдалеч звънчето как звъни. Но химн по моя текст във три училища в Бургас се пее и значи нещо мое там живее.

Аз казвал съм го често, казвам го отново, прекланям се пред българското слово и ако може да се върне младостта ми, аз филология бих учил – за учител – там е желанието мое с увлечение и бих работил пак учител с вдъхновение. Когато дойдеха най-трепетни моменти да се разделям аз с абитуриенти, на всеки подарявах акростих по малкото му име. Живеят тези стихове незабравими.

– Вие сте пенсиониран като учител. Как ви се струва, накъде върви образованието днес? Как се промени отношението на обществото към училището?

– Образованието днес тревоги предизвиква, но кой от дупките и от калта ще го изтиква. Та ние всички сме виновни, всички. Защо да обвиним дечицата мънички. Те. пеят вдъхновени “Родна реч, омайна, сладка... “ А след години тази реч превръща се в загадка. Семейство и училище виновни са изцяло, ала и в медиите има не едно спъвало. Но въпреки това училището наше от разпоредбите не бива да се плаши. Те може да са неведнъж дефектни, но във училище подготвят състезатели перфектни, носители на толкова медали. Училището заслужава за това похвали.

– Виждате ли светлина в тунела? Има ли надежда от българското училище да излизат умни, добре образовани, мотивирани да се реализират тук млади хора?

– Във Силиконовата долина във САЩ приемат с радост винаги информатика наш. Но скоро няма той да мине по обратен път, защото тука със стотинки ще го наградят. През лятото пристигат наши ученици на гости във Бургас от всички материци и те не идват тука само за курорти, те казват, че с училището свое винаги са горди. На “Богориди” спират ме и снимка с тях си правя. И те разнасят българската слава.

– За какво ви боли?

– Минава времето по волята на Бога. Сега живея с радост и с тревога между писатели, но радостта ми често се смрачава, защото те не са научили каквото трябва. Боли ме, че писател – уж добър – в Бургас говори “слазям”, “влазям аз”...

Душата ми е оболена, морна, когато тук издават книга стихотворна, която неграмотник е написал, без да се спазват правила на правописа. А правописът наш закон е, щом се нарушава, като при всяко нарушение и наказание се заслужава. За съжаление, учителки са били подобни авторки – немалко – Боже мили! Жалко! И поетеси, със Пегаси наградени, и те са в този списък наредени. Културата на лошо ми мирише, кога писател неграмотно пише.

Гласът ми слаб е ред в това да тури, та дано го видят в Министерство на културата. Не само във Бургас, и в столицата наша явява се в издания такава каша. Това, съм чувал, че било на свобода проява. Да пази Бог от свобода такава!

– Вие сте автор на поезия, детски стихотворения, епиграми, рисувате шаржове, превеждате. Какво творите сега?

– Издал съм вече десет книги разни. И досега мен лириката най мe блазни. Лирик съм но душа, но под небето родно това приемат го за старомодно. Греша и в сатирата и понякога душата се изкушава и да пише за децата. И антологии две отпечатах аз: едната “Слънчеград”, а другата “Бургаският Парнас”. Признавам си – не мога да не пиша, защото ще умра, ако сърцето ми не диша. Обаче да издавам – смисъл няма. Не искам да съм сред издателската драма.

– Направете подарък за читателите на в. “Компас”, моля!

– Подарък приеми, “Компас” – предзимни от моите творения интимни.

Празнична нощ

Дали сме вкъщи или на площада –
душата се налива със наслада
и аз се моля тази нощ красива
от календара да не си отива.

Пътувайте с круиз “Добра надежда”
и нека всеки е радост да се вглежда
във дните ни – от утре що ни чакат,
където няма да владее мракът!

Когато с радост тропнете хорото,
повярвайте, приятели, в доброто!
Празнувайте във тази нощ красива
и нека любовта не си отива!

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------