За Красимир Слабаков, за изкуството и за вдъхновението

За Красимир Слабаков, за изкуството и за вдъхновението

Разговорът ми с Красимир Слабаков продължава. За училището, което вече го няма, за занаятите, които изчезват, за изкуството, което все повече осиротява, за вдъхновението, за правилата, за учителите. За благодарността. И за окуцялата духовност, която все още мъждука някъде, затрупана под праха на чалгата.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Красимир Слабаков: Духовността куца, остана съвсем бездиханна.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Ти си скулптор. С какъв материал обичаш да работиш?

– Малко предистория. Учех във “Васил Априлов”, не бях отличник, но рисуването ми се удаваше. Там имах една великолепна учителка – другарката Марева, тя ме запали. Участвахме в конкурси, получавахме награди. Математиката и химията не ми вървяха, физиката я обичах, историята и литературата – също. През 1969 г. в Котел имаше училище за художествени занаяти. Отидох в Котел със специалност дърворезба и битова мебел. След казармата не ме приеха в Академията, и затова кандидатствах в едно художествено училище след средно със специалност аранжиране и реклама в София. На втората година пак кандидатствах в Академията, приеха ме със специалност дърворезба и така не завърших това училище. Когато завърших 82-ра година, се оказах първия в тоя голям град, с такава специалност. Имаше скулптори, но дърворезбари нямаше. И когато дойдох да работя в Бургас, нямах колеги дърворезбари, изпаднах в паника. Това не беше добре за град като нашия. Бях готов да им помогна да развием тая специалност – дърворезбата. Дървото е труден материал. Работил съм камък, работил съм железа, какво ли не – от дървото по-капризен материал няма. Иска се много майсторлък, за да можеш да го владееш. Имах един учител, Асен Василев, той казваше: “Ей, момчета, където свършва занаятът, там започва изкуството”. А моят пряк преподавател, Кънчо Цанев – друг колос, той пък допълваше: “Да, ама не забравяйте, че занаят се учи цял живот”. Къде свършва занаятът и къде започва изкуството обаче – винаги има възможност да владееш занаята, но да не направиш изкуство. Има какво да се научи от Академията. В България няма професия художник. Сега който владее една-две компютърни програми, е художник. Моливът и четката не са им интересни. А и публиката е много по-малко. Като погледнеш на един футболен мач колко народ се извървява, и на една изложба колко идват – и вече става ясно. Да не говорим за чалга концерт и за опера.

– Ти не си ли мислил да създадеш школа за млади, за деца, които искат да учат дърворезба?

– Това е много сериозно. Аз съм бил преподавател на един много силен випуск в едно сливенско училище. От едно много хубаво училище с традиции в Котел, някъде в 80-те, го направиха художествено училище с дърворезба, текстил, лютиерство бяха пробутали – но Котел е малко встрани, а то е едно уникално място, но е далече от големите градове. И решиха да го преместят в Сливен. Бях преподавател там, а мой майстор в това училище се оказа моят учител Иван Иванов. Такъв респект изпитвах към тоя човек и до последно, докато бях там – той беше учебник. Аз – преподавател, но в никакъв случай не можех да го превъзхождам. Там се допълвахме с него – беше един чудесен период. В един момент затвориха тази специалност, а сградата на това прекрасно училище вече се руши. Защо? Ми оставете това занаятчийско училище – когато го завършиш, ще решиш дали да продължиш със занаята, или да станеш човек на изкуството. Ей така с лека ръка в онова време, пък и сега, се унищожават неща. Не съм съгласен. Трябваше да остане това занаятчийско училище. За какво бълват един куп кадри с различни професии? Но позиция художник няма, няма професия художник. Има само илюстратори. Духовността куца, остана съвсем бездиханна.

– За това заслуга имат и компютрите – на тях нещата се правят много по-бързо и по-лесно, но за сметка на живото изкуство, което се прави със сърце и с душа.

– Аз съм от поколението на радиоточките. Компютърът е един чудесен инструмент, но ако хората си мислят, че компютрите могат да направят нещо без човешка намеса, грешат. Ние не сме аборигени. Динамиката на времето изисква да си облекчаваме работата. Трябва да бъдем в час с времето. Компютърът ще го направи, но е по-важно задкомпютърното устройство. Преди да се заложи проектът в компютъра, той трябва да има ръчна скица – направи си ръчните скици, вкарай ги в компютъра и продължи да си работиш. Компютърът сбъдва мечтата. Но той е машина. Рисунката трябва да е артистична, трябва да има чар. За мен художникът трябва да знае да държи молив и като застане пред белия лист, да има какво да каже. И да го направи грамотно. Не да направи четири линии и да каже: “Това е линията на бъдещето”.

– Последната ти скулптура в Бургас до хотел “Космос” е доста въздействаща, поражда размисли и буди въображението. В нея използваш дървета, които растат на място, не ги изтръгваш, а съчетаваш изкуството с естествения ландшафт. Даваш втори живот на дървото. И свобода на зрителите да я разбират по свой собствен начин. Винаги ли не даваш отговори с творбите си, а провокираш мисълта и фантазията на зрителя?

– Влизайки в една изложбена зала, зрителят харесва картината и започва да общува с нея. Но понякога художникът е направил една творба, с която те насочва да мислиш. За да насочиш зрителя най-точно, подаваш му жокер. В случая моята скулптура е направена за много разнородна публика. Това не е лесна задача. Аз исках да бъде много изчистено. По ред причини. Лесно е да вкараш орнаментика. Хората мислят, че като е дърворезба, трябва да има много плетеници, клончета, цветенца и т.н. Трябва да мислиш за кого е предназначено. Аз не исках толкова много да се намеся. Тия дървета станаха толкова елегантно. Състоянието им ме накара да ги направя толкова елегантни.

– Ти провокира зрителите на тази скулптура сами да й дадат име. Когато аз я видях за първи път, веднага в главата ми изплува асоциация с книгата на Борис Виан – “Сърца за изтръгване”. Тези дървета и висящите камъни между тях ги оприличих на реката в селото от книгата на Виан, където хората не правят разлика между доброто и злото, защото са загубили чувството си за срам и грях, хвърлили са ги в селската река. И само един тъжен човек, обречен да вади със зъби от червената, мазна и гъста река остатъците от всичките им хвърлени там грехове и срамове и да ги събира в лодка.

– Нарочно провокирах зрителите да дадат име на тази скулптура. Имаше страхотни попадения, всички бяха свързани с морето, котвите, корабите, пристанищата. А едни деца я кръстиха “Кораб и корабка, закотвени в Бургас” – много беше сладко това. А всъщност работното заглавие на скулптурата ми беше “Любов”.

– Скучно ли ти е да работиш в ателие?

– Ами да, много често е скучно да се работи в ателие. Аз съм работил доста пред публика. Правил съм със сина ми едни огромни свещници – два и половина на три, една кръгла скулптура, едни траверси... Когато човек работи пред публика, трябва с много неща да се съобразява. Движенията му трябва да са леки и уверени.

– Имаш ли си любима скулптура, която наричаш “скулптурата на моя живот”?

– Честно да ти кажа, тази скулптура ще я правя, но има време. Животът ми още не свършил /смее се/. Всъщност има една скулптура, която съм правил 94-95-а (тогава живеех в Айдахо). Донесох си я в контейнера, сега е прашасала някъде в ателието ми, трябва да я изкарам... Та нея си я обичам най-много. Тя е правена в един от най-трудните ми периоди в Америка – когато човек остане без ангажимент, може да се побърка и за да излезеш от тая ситуация, трябва да си намериш работа. С едни приятели вървяхме по улицата. До един строеж имаше съборени дървета и други неща. И видях един голям кютук, много ми хареса. И с един македонец с пикап и Павел Бойчев, съпругът на Ваня Цветкова, отнесохме тоя пън у дома. Тогава майка ми /тя е най-четящият човек, когото познавам/ беше ми изпратила една книга на Карлос Кастанеда – “Огънят отвътре”. Вдъхновен от тази книга, направих скулптурата – тя е олицетворение на това колко напрегнат и объркан, и в същото време...свободен. Абе много шантаво. Историята на тая скулптура е следната: На няколко пъти имах клиенти – направих я, мина известно време. След нея нещата потръгнаха нагоре. Първия път изтървах клиент за тази скулптура, втори път – един доста заможен човек много я харесваше. Един път със сина ми се връщахме от изложба, скулптурата беше в микробуса, богатият ни среща и пита: “Това моята скулптура ли е? Сваляй я от микробуса, ето ти седем хиляди долара и – нямаш грижи”. Синът ми обаче се обади: “Не, това е моята скулптура, баща ми ми я подари. Не се продава”. Клиентът остана като гръмнат. Когато имаш много пари, можеш да купиш всичко, но (много важно!) – не по тоя начин. Та синът ми реши въпроса. Но аз тогава нямах и нужда от тия пари. Синът ми после ми каза: “Ти потвърждаваш ли, че си ми подарил тази скулптура? Тогава да знаеш, че тя не се продава!” И той сам натовари тая скулптура в контейнера за България – макар че си имаше галерия тогава, но не искаше да я излага там.

– Кои са твоите учители?

– Всички мои учители бяха много изявени художници. Създателят на дърворезбата проф. Асен Василев – бащата на съвременната дърворезба. Кънчо Цанев – уникат. Антон Дончев с прословутото дърво “Плодородие”. Страхотни преподаватели. Там (в Академията) се учи не толкова занаят, там се учи на атмосфера, на мислене, артистичност. Имал съм привилегията да уча в тази школа – много артистична. И сега там има страхотни преподаватели, но няма кандидати, няма наплив.

– Имаш ли си златно правило в живота?

– Пак ще се върна назад. В училище ни бяха задали един въпрос – какво е най-важното в живота. Аз съм написал следното: “... Да не ти пука!”. Тогава съм бил в трети клас, но и до днес следвам това си правило.

Накрая искам да изкажа безкрайна благодарност на всички хора, които с толкова много желание ми помогнаха във всичко, на обикновените хора, които ме подкрепяха с всичко, от което имах нужда, докато правех скулптурата.

Днес думата “благодаря” изчезна. 11 януари е ден на думата “благодаря”. А той трябва да е всеки ден.

Да не забравяме хората, които ни помагат.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------