За Мариана Праматарова, за крепостите и за Мюнхаузен

За Мариана Праматарова, за крепостите и за Мюнхаузен

Когато клишето “Моят дом е моята крепост” се изтърка до невидимост, и “крепостта” ти се превърне в изпепелена бригантина, чийто тъжен скелет лежи изхвърлен на брега, когато тази “крепост” стане най-опасното за теб място, когато всички се отдръпват и те оставят лице в лице с твоя “любим” мъчител, когато грамадната оранжева луна се стоварва върху теб и те задушава, да те превърне в “бивш човек”, когато няма кой да ти подаде ръка и да те измъкне изпод руините на срутения ти свят, когато и държавата се е скатала някъде и нехае, тогава просто трябва да се вземеш в ръце и като барон Мюнхаузен да се измъкнеш за косата от тресавището на този си живот. Можеш ли?

Отговора може би ще намериш в книгата на Мариана Праматарова “Каменният град” – книга за съдби, за пречупени мечти и изпепелени любови, за бездушието и студенината на тези, на които до вчера вярваше.

Роза МАКСИМОВА

------------------

Мариана Праматарова: Каменният град е метафора на бездушието, в което живеем
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Мариана, разкажи ни повече за новия си сборник с разкази – кога са писани, какво те вдъхнови да ги напишеш? По действителни случаи ли са или са плод на художествена измислица?

– Разказите са съвременни и проследяват годините на прехода. Засягат тежки проблеми в политическата, икономическата, социалната и културната среда – плод са на обществото, в което живеем, затова съм ги подбрала смислово и стилистично под заглавието “Каменният град” – метафора на бездуховността и студенината помежду ни. Два от разказите – “Нимфа” и “Оранжева луна” са включени в сборниците с най-добрите разкази за 1997 и 1998 година на Националния конкурс за разказ “Й. Йовков”, но звучат актуално и днес. Другите са по-нови. Някои от героите/героините имат реални прототипи, други са обобщени образи и характери.

– Адвокатската ти практика дава ли ти теми и сюжети или писането на проза/стихове е отдушник от сериозния адвокатски делник?

– Да, някои от сюжетите са взети от адвокатската, съдебната и журналистическата практика. Аз съм впечатлителен човек, с усет към детайла, затова повечето разкази са от директните ми наблюдения. Поезията за мен е нещо по-интимно, по-емоционално и по-съкровено. Когато пиша стихотворения, съм по-романтична и досега не съм се вдъхновявала от социалната тематика. В моментите, когато стихът ми е тесен, имам други средства за изразяване – пиша публицистика и проза.

– В практиката си на адвокат работиш по една много сериозна тема – домашното насилие. Говорят ли жертвите за това, търсят ли помощ, или премълчават и крият проблемите си?

– Темата е тежка, а за някои все още е табу. Започна вече да се говори повече за проблемите на домашното насилие у нас, но все още сме в начален етап на развитие в тази област, а и само с говорене няма как да случат промените, които желаем в тази област. На държавно-институционално ниво трябва да бъде свършена голяма по обем работа.

– Има ли държавни учреждения, в които жертвите на домашно насилие получават адекватна и ефективна помощ? Всичко ли е направено в тази област, или има неразрешими казуси, “параграф 22”? Имат ли доверие пострадалите на институциите?

– На този етап защитата на пострадалите от домашно насилие е слаба и неефективна. Казуси има много. Към всеки един случай следва да се подходи индивидуално, с разбиране, желание за подкрепа и отговорност. Повечето от пострадалите са обезверени и отчаяни, доверието им в институциите е сринато. Никакви параграфи няма да спрат домашното насилие – нужно е състрадание, емпатия, добротворчество, обществена подкрепа и ефикасно законодателство, разбира се.

– Какви хора са героите в разказите ти – безпомощни, силни по дух? Как се справят? Как се борят? Само жени ли са жертви на домашно насилие, или има и мъже?

– Героите/героините в разказите са обикновени хора, пострадали от някаква житейска несправедливост – любовна, съдебна, икономическа, политическа... Има образи на красиви и горди жени, чаровни “солени мъже”, хора с каменни сърца и души, силуетни картини, приказен дом на приятелството, превърнат в изпепелена бригантина, изнасилено малолетно момиче, обезверена жертва на домашно насилие, “страшният съд” в съдбата на съдийка, абсурден “сюрреалистичен сеанс”, жена-хейтър, море-дом и т.н. Смислово обобщени са в “Агора в сегашно време”, където всичко се продава и купува, само купувачи на духовност и морални ценности няма. Всеки от характерите се бори както може с житейските несгоди – някои получават удовлетворение, макар и късно, други преживяват душевен катарзис, трети търпеливо понасят, четвърти са напълно отчаяни...

97 процента от жертвите на домашно насилие са предимно жени и деца, затова тези актове на насилие се определят като полова дискриминация.

– Втората част на сборника е публицистика – защо реши да ги обединиш в една книга? Имат ли връзка двете части на книгата? А къде е границата между реални случаи и художествен разказ?

– Решението да включа и публицистика в книгата е на издателството. Според мен тематично двата раздела се допълват много добре. От години пиша публицистични материали по темата за домашното насилие, семейните отношения, сложността на взаимоотношенията и връзките, които разглеждам в социален, психологически и юридически аспекти. Многопластови са като разказите, с философски резонанс, асоциативни и четивни. Границите между реалните истории и художествените образи се припокриват в ново преразпознаване на известното – като “нов пътен знак от закона за избиране на пътищата” и излизане от лабиринта.

– Какво те натъжава, Мариана? А какво те усмихва?

– По природа съм жизнерадостен човек и обичам да се усмихвам. Много са нещата, които могат да ме накарат да се почувствам щастлива и да се усмихвам – близките ми, приятели и съмишленици, природата, пътуванията, общуването с изкуството и интелигентни, креативни хора...

Сред нещата, които ме огорчават са несправедливостта, подлостта, предателството, посредствеността...

– Какво е посланието на тази книга?

– Книгата няма директно внушение и постулати. Разказите са кратки и не упражняват читателско насилие, но “изведнъж набъбват в концентриран смисъл, готови да прескочат повествователното пространство, изстреляни само с една дума” (цитат из рецензия на Албена Величкова за книгата). Оставям на читателя да ги претегли през собствената си съвест.

– За какво мечтаеш?

– Имам много мечти и като всеки човек се радвам да ги осъществявам, затова си поставям реални и постижими цели.

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

------------------