За Мартин Колев, магьосниците и “леко клошарските аури”

Отдавна бях замислила да направя интервю с Мартин Колев – още когато излезе неговата книга “Микро”. Но докато дойде време за това интервю, той вече беше написал пиеса, че и роман в две части. Героите в романа му “Софийски магьосници” са “на пръв поглед съвсем обикновени хора, с леко клошарска аура. На втори поглед обаче знаят пътя до Шестото кьоше и до Друг мост, /във втората част се вихрят в “Сърцето на Странджа/, борят се с демони и сенки и ползват вълшебни билетчета в градския транспорт”, както ги описва сам авторът като подхвърля, че “тази година във веселбата ще се включат и “Вещиците на Витоша”. Съвсем по мартинколевски той ни запокитва в своя магичен свят и ни кара да видим с неговите очи “необичайното в обичайното, голямото в малкото, гротескното в рутинното, извънземното в човешкото”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Мартин Колев: Провалът не е край на нивото, а просто възможност да го почнеш отначало.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Разкажете ни за книгата си “Микро” – казвате, че “можеш да влезеш в историята за една спирка време”. Лично аз много харесвам кратките форми – не от гледна точка спестяване време на читателя, а защото е майсторлък с малко думи да кажеш всичко. Кратката форма не ти позволява да пропуснеш нищо в живота.

– “Микро” е сборник със съвсем кратки истории, моменти. Наистина това си е пипкава форма − изисква пестеливост, присъща на поезията, а същевременно не се свени да разказва истории. Може да побере много и да остави достатъчно храна за размисъл. В някаква степен откривам обаянието на формата в будистката сентенция, с която започва “Микро”: “Голямото е в малкото, а не обратното.”

– Вие сте участник в литературните уъркшопи към Къща музей “Петя Дубарова” – разкажете ни за това. Може ли всеки да стане писател, ако е посещавал курсове по творческо писане?

– Уъркшопът е насочен към младите участници (между 14 и 19 год.) в Националния литературен конкурс “Петя Дубарова”. През годините са го водили изтъкнати творци като Алек Попов, Кристин Димитрова, Ангел Игов, Владимир Трендафилов, Бойко Ламбовски. Въпросът ви ме подсеща за едно награждаване, на което присъствах като малък. Недялко Йорданов връчваше грамотите и някой го пита кое е по-добре – 10% талант и 90% труд или 90% талант и 10% труд. Той избра първото. Години наред си мислех, че греши, но вече не. Усърдният задминава талантливия.

– За какво пишете – кое ви впечатлява? От всичко ли става разказ?

– Впечатлява ме необичайното в обичайното, голямото в малкото, гротескното в рутинното, извънземното в човешкото. Пиша за нещата, които ме гъделичкат и разсънват, и безпокоят. От всичко става разказ – да, не от всичко обаче става добър разказ.

– Вие сте психолог по образование. Помага ли ви психологията в писането? Как си съжителстват психология и литература – имат ли допирни точки? Кое е по-силно от двете?

– Психологията определено ми помага при писането – да се оглеждам за други гледни точки, да търся причината зад реакцията или раненото дете в злодея. Независимо дали пишем за малки зелени човечета или змейове, не можем да избягаме от темата за човешката душа − а психологията в крайна сметка е наука за душата. Не мисля, че писането и психологията се съревновават, по-скоро се допълват взаимно.

– Първата си книга с разкази издавате на 20 години. Какво научихте оттогава?

– Да, тази година “Кучето на терасата” става на 10 годинки! Научих много − нямам представа откъде да започна. В творчески план навярно най-важният урок бе, че талантът, независимо колко процента е, не стига. Както и че провалът не е край на нивото, а просто възможност да го почнеш отначало.

– За вас има бяла и черна дъга, чудновата страна Другаде, имате джудже в библиотеката си. Разкажете ни за своя свят, Мартин.

– Съвсем стандартен свят – трамваи, зъболекари, шумни съседи... Интересното в него са нещата, които изброихте – тези, които се случват само наужким. Когато нещо ме впечатли достатъчно, гледам да го запиша някъде. Ако отлежи добре, обикновено се превръща в история.

– Приказки, стихове, разкази, миниатюри... Последва роман. Кое не ви достигна в миниатюрите?

– Различните жанрове награждават по различен начин пишещия, както и четящия. Романът е най-голямото възможно приключение – и пряко, и преносно. Нарамваш тежката туристическа раница, казваш си молитвите и се отправяш към неизвестното. В далечината виждаш един премрежен от мъгла финал, но нямаш представа как да го стигнеш. Стивън Кинг казва, че романът е дълга, удовлетворяваща афера, а разказът е целувка от непознат в тъмното.

– Кои са “софийските магьосници”? Какви са техните магии?

– Магьосниците от романа са на пръв поглед съвсем обикновени хора, с леко клошарска аура. На втори поглед обаче знаят пътя до Шестото кьоше и до Друг мост, борят се с демони и сенки и ползват вълшебни билетчета в градския транспорт. Във втората книга магията ги отвежда чак до “Сърцето на Странджа”, при кукери, нестинарки и самодиви. Тази година, ако всичко върви по план, във веселбата ще се включат и “Вещиците на Витоша”!

– Вие не сте само писател, но и читател. Какво предпочитате да четете? Кои автори са ви любими?

– Нямам крайни предпочитания – отгръщам на първата страница и гледам дали ще ми хареса. Любими автори са ми Селинджър, Кортасар, Маркес, Достоевски, Пратчет, Геймън, Барико, Силвия Плат, Вирджиния Улф, Павел Вежинов, Радичков, Бредбъри, Кристин Димитрова, Мария Калинова, Никола Петров, Иван Ланджев, Стайнбек, Чехов, Вонегът, Борхес и още, и още. Колкото и дълги да са списъците, все се сещам впоследствие, че съм пропуснал най-важното.

– За какво мечтаете, Мартин?

– За смисъл, тишина, въздух и други клишета. Да предам на листа поне част от заряда, който думите носят в главата ми. Да продължавам да се уча.

– Направете подарък на читателите на в. “Компас” – разкази от новата си книга например.

– Разбира се! Ето една приказка:

---------------

Страната на игрите

Повечето хора забравят да играят, щом пораснат. Има обаче една страна, която посетих преди години. Тя е от чудна по-чудна и се нарича Страната на игрите. Там постоянно се играе на какво ли не. Ех, че веселба! Тръгваш по главната улица, а тя цялата е една голяма куцанка. Вляво по улицата се разполага Министерството на мълчанката. Там е най-мъчно да ти издадат документ, защото служителите мълчат от сутрин до вечер.

Надолу по улицата е полицейското управление, в което стражари дебнат неуморно за апаши. Те пък ги причакват отвън с водни пистолети. До РПУ-то е телефонната централа, където играят на развален телефон.

− Добър ден – звъни например някой, − може ли да ме свържете с градската управа?

− Да, разбира се – отвръщат от централата. − Свързвам Ви веднага с канадската забрава.

− Не, не, искам да ме свържете с управата!

− Пискам да развържете и кравата? – смеят се онези от централата.

В библиотеката играят на криеница. В супермаркета пък – на сляпа баба. На касата откриват, че вместо грах са взели репички. Каква супа ще стане само... Но вместо да се ядосат, те отиват на въртележката с кончетата и се въртят чак докато им се завие свят.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------