За Татяна Риндина, за живота и за думите

С Татяна Риндина ме запозна задочно нашата обща приятелка Керана Ангелова – предложи ми неин разказ. По-късно, в разговорите ни с Татяна неусетно преминахме на ТИ, а за руските хора това е трудна стъпка. Стана ми много приятно – почувствах се специална.

От богатата биография на Татяна Риндина, която публикувам на 7-ма страница, заедно с част от разнообразното й творчество, разбирам, че когато човек е преживял много неща (даже и война, и то в много близко минало), помъдрява бързо и има какво да разкаже. А Татяна разказва много истории – за любов, за памет, за герои, за Чечня и за една война (в която “воюва” като журналист и в която разбира, че героите във всички войни са равни...).

В интервюто ви представям Татяна Риндина като преводач от български на руски (дълги години е живяла в България и познава много и великолепни български творци), и като творец, на когото нищо човешко не му е чуждо.

Роза МАКСИМОВА, вестник “Компас”, Бургас

-----------------

Татяна Риндина: С думите сме приятели.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Журналист, преводач, поет, писател – коя е Татяна Риндина всъщност? Как съвместяваш всички тези занимания, как си съжителстват те?

– Съвместяват се при мен нещата така, както това става в една много страстна любов! Преплитат се по някакъв много тайнствен начин. И едновременно се преплитат – мога да пиша нещо и да рисувам по същото време (мога и да готвя и да пиша стихотворения) (смее се). Преди да стана журналистка, бях геодезистка и геоложка. Станах геоложка само защото от 4-годишна мечтаех да съм писателка. Но откъде при младото момиче да се вземе жизненият опит – питах себе си на ранни години и взех едно много мъдро, както показа животът, решение – следвах геология. И всичко преживяно в геодезия, геология и геофизика (шест години работих по професията в Грозни, Чечня) много години подхранваше творчеството ми – и литературно, и художествено. Аз рисувам също така много, колкото и пиша! Имам зад гърба си повече от 20 художествени изложби – графика и емайл. Няколко от кориците на книгите ми направени от прочути в света емайльори като Николай Вдовкин, от живописците като Сергей Кулешов. Кориците на стихосбирките и детските книжки рисувах сама. Не мога да не спомена, че най-много рисувах с химикал в Гълъбово, Старозагорско, докато бях радиопрограмен ръководител. Семейството на световноизвестните художници Николай и Валентина Вдовкини направи първата ми изложба с мои графики бе ми направило Първата ми изложба в картината галерия на град Минеральные Воды. А “лилавата” ми графика (рисувана с лилав туш) се роди в Пятигорск, тогава вече бях автор и водеща на телевизионно предаване, в редакцията на “Социални проблеми” в Пятигорска Краева телевизия. Излагах ги в Полски костел (католически храм – бел.а.), много по-късно в костела имаше и мои изложби емайл.

– Има ли изкуство в превода? Или самият превод е изкуство? Губи ли се нещо с превода – някои шеги например, които са характерни за български език, но на руски не звучат смешно, или фразеологизми, екзотични изрази? Как постъпваш в подобни ситуации?

– Когато бях радиопрограмен ръководител, за предаванията си – понеже не всичко можех да си позволя да кажа от себе си – превеждах сатиричните разкази на Жванецки. И това беше един мой протест против лъжите на тогавашна система. Получавах голямо удоволствие. Превеждах от руски на български. И тогава ми се струваше, че българският език е много по-беден от руския. Но през годините се сблъсках с обратния проблем – понякога ми се виждаше, че в руски език има по-малко красиви багри от българския. Всички преводачи се сблъскват с подобни неща. Преводът никога не беше за мен само банална работа – винаги беше голяма любов и удоволствие. Те не са възможни без изкуство. Ако си изкусен – преводите ти ще са хубави, дори ако превеждаш само политически статии от вестниците, както правех в първите си години в СССР, когато се върнах от България. Тогава водех предаването “Преглед на пресата”. Налагаше се да прочета много български вестници и много нещо да преведа. Едновременно с това превеждах на всичките делегации, често гостуващи в Пятигорск. Много по-късно български автори на художествена литература ми казваха, че аз превеждам по-добре, отколкото те пишат. Мислех си, че така искаха да ме зарадват. Аз не разбирам, как може изкусно да превежда човек, който е научил езика само по учебници. Много ми помагаше това, че аз все пак десет години съм живяла в България – в “енергийното сърце на България” – по думите на Тодор Живков, до СМЕК МАРИЦА-ИЗТОК и неговите рудници, в една много дълбока провинция, където всеки ден съм чувала как си приказват стотици хора на няколко български диалекта. Аз много рядко използвам речниците. Наскоро речникът ми потрябва за руската дума черемуха – песекиня! За пръв път в живота си чувах тази дума! И то в своя си разказ!!! (смее се). Много-много не ми се “закучват” думите – приятели сме с тях, не срещам трудности. Само два пъти питах мои интернет приятели за думите.

– Има ли непреводими текстове? С какви проблеми и трудности си се сблъсквала в работата си като преводач?

– Чак непреводими няма, но има трудно преводими и това са най-вече юридически текстове, медицински. Но и за тези трудности си имам приятели, консултирали са ме: Мариян Петров – много известен преводач от София, приятелката ми Юлиана Петрова от Пловдив и наскоро починалият писател от Пловдив Стефан Бонев. Що се отнася до художествени творби, много трудни за превод книгите на Керана Ангелова. Много сложен е начинът й на писане, много завъртяни са съдбите на героите й, толкова “завъртяни”, че аз не мога да си представя, колко дълго са си блъскали главите другите преводачи. Мисля си, че ако “Вътрешна стая” на Керана дават на изпита за бъдещите преводачи, никой няма да получи дипломата си (смее се). И за изследователите на творчество й ще има твърде много работа!

– Какво/кого най-много обичаш да превеждаш? Работата върху кое произведение ти доставя най-голямо удоволствие?

– Разбира се, повече от всичко обичам да превеждам художествени творби. Що се отнася до авторите, то това са: Йото Пацов с неговото голямо чувство за хумор, Здравка Евтимова, която си има свои интимни отношения с природата и ме кара да си припомням много от нещата, Иван Вакрилов с голямата му обич към старата България, старите хора, – към българщината, Радост Даскалова, Васил Загорски. От младите – Стефан Бонев – за “Бдения – 2” превеждах двадесет и два негови разказа, миналата година още седемнадесет за двуезичната ни книга “Дъждовното момиче”, която той така и не успя да види издадена – чакаше тя да излезе от печат през май тази година. Корицата на книгата – снимката е на Любомир Маринов – Було, който е професионален фотограф от Варна. Приятел е на Мариела Русева, която по-рано му правеше кориците на книгите. По думите на Стефан: Тя положи много усилия, но не успя да направи графика, която да стане за корица на книга. Няколкото неща, които нарисува, стават за илюстрации към самите разкази, но за корица се изисква много повече. И така самата тя поръчала на Любо да подготви снимки, подхождащи на “Дъждовното момиче”, както аз исках да стане. Издателят одобри снимката и вече работи по нея. Корицата ще изглежда много стилно, след като специалистите от издателството поработят върху нея. Стефан искаше книгата да излезе под две имена – неговото и моето, не искаше да пише преводач, беше много доволен от преводите ми и ме взе като съавтор. Какво ще стане сега, след смъртта му, с този проект, не мога и да си представя. В творчеството на Стефан много ми допада това, че той влиза “под кожата” на всеки предмет и го прави духовен. Мисля, че тъкмо това харесват младите в творбите му.

– Нужно ли е вдъхновение при превода или това е просто работа? Какво може и какво не може да си позволи един преводач?

– Е, когато ми се налага да превеждам не чак толкова художествени неща, прибягвам към старата си команда: “ТРЯБВА! Днес и сега”. Във всички други случаи, съм много нетърпелива и бързам да превеждам, защото обичам да го правя. Защото ми е много интересно. Преводачът може да си позволи да предаде – задължително точно! – смисъла на текста, без много да му мисли: дали ще го направи със същия брой редове, колкото са в оригинален текст. (Защото за текстовете на двуезичен речник бройките на изреченията и дори на думите, трябва да съвпадат. Като отляво – да речем – български текст, а отдясно текстът на руски език...) Какво не може да си позволи един преводач – не може да си позволи да бъде немарлив със смисъла, със значението на думите. Най-вече един преводач не бива да замества автора със себе си. Нали всичките преводачи казват, че има преводачи – приятели, има преводачи врагове. Мисля, че съм от много верните, честни приятели – преводачи. Аз всичко предпочитам – и го правя – само с любов.

– Кое определя избора ти на автори за превод?

– Аз твърде много чета, взимам за превод само това, което много ми допада, тогава аз жадувам да превеждам. Така беше и с творбите на Иван Вакрилов, и със Здравка Евтимова и с Радост Даскалова. Когато Стефан Бонев ми изпрати своите разкази, не ги почувствах веднага, но мина малко време и аз ги усетих другояче, и се заех с превода. Неусетно станали 39 преведени от мен разказа на Стефан БОНЕВ. Преди това повече от всички съм превеждала творби на Здравка Евтимова...

– Какви качества трябва да притежава един превода?

– Най-напред преводачът трябва да познава много добре езика и народа, който говори този език, културата му, обичаите, литературата и не на последно място дълбоко да познава историята на народа, за да не се обърква в елементарните неща. А да притежава... може би търпението, защото когато преводът е вече направен, започва се най-важното: трябва да се изчака някой-друг ден, за да си отвикнеш от превежданото, и вече с нови, с “чужди” очи да го видиш и да прецениш – всичко ли направи по най-добър начин, не сбърка ли някъде, не излъга ли автора и читателите.

– Ти си автор на 21 книги. Това необходимост да изразиш себе си, собствените си мисли и чувства ли е, или желание да продължиш, да довършиш това, което авторите на превежданите произведения някак си не са доизказали?

– За мен писането е необходимост, аз не мога да живея другояче. Журналистиката ме научи да пиша всеки ден и да бъда стриктна, точна, актуална. И с превеждането е също така. Животът ми в България много ме стресира и едното от условията, за да го преживея без загуби, беше творческото ми изразяване – писане, рисуване и превод. Още в България – за себе си – бях превела книгата на Николай Хайтов “Бодливата роза”. В България написах три стихосбирки от общо девет на брой. Издадени са осем книжки със стихотворенията ми. Едната – която не съм я издала още, е на български език, близо 300 страници. Рисунките ми, “родени” в Гълъбово, не се броят изобщо.

– На какво те научи Чечня? Разкажи ни за този период в живота си.

– Следвах там през 1970 година. През времето на пребиваването ми там никой и никога нито с дума, нито с поглед не ме засегна. По спомените си, после, в същото българско Гълъбово, написах няколко разказа за Чечня, Грозни и за Дагестан, Каспийск, Буйнакск, Махачкала. Имам много приятели и в двете републики. Те са наблизо до моя Ставрополски край – така че от детските си години запозната съм с обичаите на тези народи и с историята им, с културата и литературата им. Аз и сега си имам там много приятели. Наскоро, през февруари тази година – женското списание НАНА в Чечня напечата разказа ми “Лёлька”, който съм написала много отдавна в същото Гълъбово, Старозагорско. Моето поколение е съветско, ние тогава изобщо не сме се сещали да мислим за националности, за това кой от нас е по-умен, по талантлив. НИЕ БЯХМЕ ЗАЕДНО! ЕДНАКВИ! И се уважавахме, във всеки клас на училище имахме по десетина-двайсетина различни националности и това никак не ни впечатляваше. И войната в Чечня не я започнаха моите връстници, а много по-младите от нас. Амбициозните искат да са царчета поне в своите републики. И докато младите воюваха, хората от моето поколение с еднаква грижа са се отнасяли и към едните воюващи, и към другите – криели ги, лекували, спасявали. По време на чеченската война бях в Чечня. Бях свидетелка как руските лекари приемаха новородените деца на онези татковци, които стреляха по нашите войници. Объркан свят. Един голям чеченски писател – Канта Ибрахимов – Председател на Съюза на писателите в Чеченска Република, много открито пише за този период в своите книги. Много горчива истина пише той в своите книги. Израснах на Кавказ (ако си спомняте творбите на М. Ю. Лермонтов и по неговото време казаците както са воювали, така и се сприятелявали с планинските народи). Така че “уроците” на историята всеки живеещ тук получава с майчиното мляко: “По-добре лош мир, отколкото хубава война”. Сега и младите го разбират, и поне онези, които са най-активните, прокарват – вършат много сериозна работа за премахването на всякакви (дори най-малките) конфликти между представители на младежта от планинските народи и руснаците, казаците.

– Какво те доведе преди време в България? Сега какво е България за теб?

– Преди време, когато многото българи идвали в СССР за големите печалби, аз се омъжих за един такъв българин от Винарово, Старозагорско, и така пристигнах в България. След десет години живот в България, България за мен не е чужда, както и Чечня. В едно стихотворение аз пиша точно така: “Я здесь такая же своя...” По-рано, много преди да ни раздели световната политическа и икономическа криза, аз с делегациите от Пятигорск, като преводачка, няколко пъти идвах в България – в побратимения град Панагюрище, и имах възможност да се почувствам наистина своя. Контактен човек съм и лесно се сприятелявам.

– Когато душата ти е счупена, какво те държи изправена? Как се справяш?

– Моята душа не чак толкова чуплива – пазя я от натрапници. Но понеже съм от горделивите казаци, носът ми винаги гледа горе, дори когато и краката и кръстът ми не искат да ме държат. Имам травма от детските години. Когато бях в предучилищна възраст, за да извадя погребалното вързопче на починалата ми баба от дълбок сандък, се наведох над сандъка, а сестра ми не можа да удържи капака на сандъка и той падна на кръста ми... винаги съм имала проблеми с него – с кръста, де. Що се отнася до сандъка – много му беше тежък капакът – от червено дърво, с много сложна изрязана рисунка. Но от всичките проблеми в живота си аз се спасявам с много работа: с много рисуване, писане, превеждане. Така го правят всичките.

– Какво не ти дава мира?

– Подлостта човешка, по-рано се пазехме от подлостта на чуждите, сега от подлостта и на своите... Имам чувството, че хората вече се надпреварват в това, кой от тях е по-подъл от другите.

– Кои са твоите университети?

– Сигурна съм, че никакви университети не могат да ни научат на нищо, ако гените ти не са добри. Ако родителите ти не ти дали най-доброто от себе си в първите ти седем години. Сега учените вече казват, че всичко се залага в детето още в първата година и половина.

– Кого не би допуснала в своята лична вселена?

– В моята вселена аз не допускам хората, на които не вярвам. Недоверчива съм много.

– Имаш ли златно правило на живота?

– Никакви правила не обичам. Много отрано станах самостоятелна. Нямаше на кого да разчитам и разчитах само на себе си. Живея подредено, в ежедневния си живот аз съм рационален човек с традиционните ценности. Но пък в творчеството си аз съм много по-смела и емоционална.

-----------------

Из стихосбирката “Россыпи” (“Прашинки”)

* * *

В стране израненных камней,
Где взглядам тесно, неуютно,
Без откровения и тем,
Влюбленным более доступных.
Где рассказать и промолчать,
Все наказуемо лишеньем,
Где полюбить – не сдобровать.
Где клевета – не прегрешенье.
В стране израненных камней
И нежности испепеленной
Творец всегда меж двух огней.
Особенно творец влюбленный.
Твой долог взгляд – не отвести.
Разоблаченья опасаюсь.
А вдруг удастся нам спасти...
Вдруг исподволь не догадаются
Чужие раненым камням,
Бездарные, к любви глухие.
Те, чьи с тобой мы носим раны,
Глубокие и ножевые.
В стране израненных камней.

-----------------

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-----------------