За Ваньо Вълчев, за сенчестите места и усмивките

Да преминаваме през живота с усмивка, най-вече през сенчестите му места – това е рецептата на Ваньо Вълчев, който напоследък ни представя това свое верую в проза – неотдавна излезе романът му НОФОФ и веднага след това – и неговото продължение “Бягство към Византия”. Преди броени дни сатирикът представи пред бургаските си почитатели най-новата си книга – сборника с разкази “Умираме различно”. С усмивка за смъртта или по-точно за това, което оставяме след себе си като спомен у живите – достойнство или безразличие... Тъжна е усмивката на Ваньо Вълчев, дълбока и замисляща. Пречистваща. И достойна.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Ваньо Вълчев: Ако литературата е с истински естетически достойнства и честна, има невероятна власт над четящия човек.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Г-н Вълчев, Вие сте поет, автор на хумористични и сатирични разкази, а вече и на роман – НОФОФ, с продължение “Бягство към Византия”, режисьор... В какво според Вас е основното достойнство на литературата?

– Всички изкуства са достойни. Може би трябва да се попитаме в какво е магията на литературата? Може би в това, че четейки една творба читателят си изгражда неповторими, само негови, уникални представи за това, което е прочел. Само негови образи и картини, уникални. И това вече е предизвикателство към интелигентността на този, който е взел в ръка една книга. Литературата разказва минало, показва днес, предсказва бъдеще – чрез образи, картини и съдби. И ако е с истински естетически достойнства и честна, има невероятна власт над четящия човек.

– Казвате, че в последните ви книги няма ни най-малка доза измислица, всичко е реално. Живеем в интересни времена, понякога доста тъжни, но вие успявате да разкажете за тази наша действителност с хумор, ирония и много свежест. Каква е Вашата рецепта да “оцеляваме” в тази действителност? Не дебне ли спасение отнякъде?

– Наистина времето ни е интересно и не съвсем леко. Но понеже ще стане дума за хумор, за смешното – струва ми се, че ние, българите, изпитваме неистова необходимост да бъдем нещастни, най-нещастни на света. И с това “най-нещастни” да оправдаваме най нищо не правещите, за да сме си щастливи.

Имаше едно предаване “Нека говорят”. Накрая интервюираният трябваше да напише някакво послание. Аз бих написал: “Нека говорят, които са сторили нещо!”.

А животът, да се огледаме, е шарен, има всякакво. И лошо, и добро, и тъжно, и смешно. Не може и не бива да се вторачваме само в тъмното, така зацикляме. Трябва да поглеждаме на всичко около нас и с по-ведро око, с усмивка. Аз поне така съм, да го кажа по модерному, програмиран. И като се усмихвам в книгите си, преминавам през сенчестите места в по-добро настроение. Не че ми харесват, но нали можеш и с усмивка да осъждаш и наказваш! Хуморът, колкото и да минава за втора категория литература, крие голяма сила. Неподозирана. А колкото до “спасението”, което ни дебне отвсякъде – никой не може да ни спаси, ако не се спасяваме сами. Всеки ден, малко по малко. С усмивка.

– Живеем различно, ясно е. Но защо умираме различно? Пред смъртта не сме ли равни всички? В какво се състои разликата?

– Пред смъртта наистина сме равни всички. Тя си е Божия работа. Но след това, в спомена за човека, съвсем не сме равни. А за това – какъв спомен ще остане след него, човекът работи през целия си живот. От достойнството до, меко казано, безразличието – това е, което остава след нас. Да не говорим, че някои още приживе са мъртви. За това размишлявам в новата си книга “Умираме различно”.

– Изкушава ли Ви идеята да бъде филмиран романът Ви НОФОФ?

– Ако искате да се пошегуваме – нямам подходящ костюм за премиерата, как ще мина по червения килим? А насериозно – НОФОФ е доста удобен за филмиране. А още по-сериозно – не разбирам от кино и правене на филми и нямам такива изкушения.

– Кои са Вашите университети, г-н Вълчев? На какво Ви научи животът?

– Моите университети? Много сериозно излиза. Но съм благодарен на авторите, които съм прочел, българските! На учителите в гимназията – прекрасни представители на едно отдавна отишло си учителство. Благодарен съм, че сравнително късно започнах да пиша – с толкова видяно, чуто и преживяно зад гърба си. А животът ме научи на това – да приличам на себе си. Благодарен съм му.

– Стихове, разкази, роман... Какво да очакваме скоро?

– Най не обичам този въпрос. Ако писането е творчество, значи е твърде далече от всякакви планове и планиране. Нищо не се знае. Не че няма хора, които не планират с по пет романа напред. Аз не бързам.

– Харесвате ли съвременната българска литература – какво Ви допада, какво Ви дразни?

– През последните години се появиха 4-5 великолепни книги от български автори. Сериозни книги, четени и търсени. Преиздавани. За четвърт век това никак не е малко. И ми харесва, че читателят си ги чете, въпреки киселите усмивки на част от критиците ни. Няколко млади пишещи хора също все по-аргументирано защитават имената си.

Допада ми свободата на книгоиздаването. Дразни ме пак свободата на книгоиздаването. Безумно хабене на хартия!

– Какво бихте посъветвали младите писатели?

– Да съветвам младите писатели? Опазил ме Бог! И все пак ще рискувам. Попрочитайте образците на българската книжнина. Поне препинателните знаци ще запаметите. Бъдете верни на себе си и не се надявайте на всякакви “творчески работилници”. Писането не е занаят, могат да те научат да правиш мебели, да сглобяваш сувенири, ама талант не могат да ти дадат. А ако сте го усетили у себе си – доверете му се и си го отглеждайте грижовно!

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------