За Юлий Йорданов – пазителя на духа на българския Северозапад

Преди известно време в Бургас гостува журналистът, историк и краевед Юлий Йорданов – човекът, който разведри тъжния образ на Северозападния край и показа, че макар и труден за живеене, този край е дал на България много силни и достойни личности, отдадени на идеята за живот “по-хубав от песен”, както казва самият Йорданов.

Юлий Йорданов е роден в гр. Лом. Завършил е Философския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, а след това и факултета по журналистика. Творческата му дейност започва в ломския вестник “Народна трибуна”, на чиито страници печата първите си литературно-критически статии и краеведски изследвания. По-късно сътрудничи на вестниците “Септемврийско дело”, “Дело”, “Вселена” и “Монт-прес”, както и на няколко софийски вестника, в които публикува литературна критика и краеведски изследвания. Юлий Йорданов е автор на множество публикации, литературно-критически статии и краеведски изследвания, както и на 14 книги, сред които книгата “Съдба, прободена от перото”, посветена на Яна Язова и Тодор Боров и “Босоног по стърнището на белия лист”. Книги за герои, за хора на духа български, за памет, гордост, патриотична жар и родолюбие. Носител е на редица национални и международни награди и отличия за публицистичната си и журналистическа дейност. Член е на Съюза на българските писатели и е кореспондент на съюзния вестник “Словото днес”.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Юлий Йорданов, литературен критик: Пиша, щом кръвта ми заговори.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Как се случи така, че вие се заинтересувахте от родния си край, от хората в него и започнахте да правите изследвания и да ги описвате в множество книги – което е културна история на Северозападния край и същевременно паметници на тези интересни и достойни личности?

– Моето лично убеждение е, че човек без корен няма и ако не се обръща към него, за да го насища с житейски хумус и жива вода, то той ще изсъхне. Трябва да уважаваме традициите на своя род, да се срещаме с хората от него за добро и за лошо, и да бъдем петимни към радостите и болките на своите роднини. Щедро да им подаваме рамо, когато се нуждаят от него. Иначе няма да е справедливо да търсим тяхното. В това отношение не бива да се колебая и дори да се замислям, а направо да действам. И още нещо – то е въпрос на градуса на обичта към рода и родината. Нали любовта към родината и човека тръгва от родния дом, от родния край. Не знаеш ли нищо за него, ти не си пълноценен да се радваш на живота, да воюваш с екзистенциалните му миазми. А оттук ти не си в състояние да създаваш истинска литература. Ще си сложа ръка на сърцето, за да кажа, че именно от такива мотиви се роди и идеята ми да напиша книга за моя далечен родственик Дядо Цеко Петков – Воеводата. Впрочем, книгата “Орелът с ангелската душа” написах под въздействието на моята родова памет. Воеводата Дядо Цеко Петков е четири поколения преди мене и това, което в рода ми се знае за него, това, което е документирано и се съхранява в Националната библиотека “Свети свети Кирил и Методий”, в Троянския манастир, в няколко музея, в това число и в Сърбия, и в библиотеката на Народното събрание, ме подтикна да проуча внимателно нещата и да напиша тази художествено-документална книга. А докато я пишех, у мене говореше кръвта. Само родословното дърво, което направих със съдействието на моите роднини, е 128 страници. Този човек живee 74 години. Раняван е 28 пъти. По време на Кримската война 1853-1856 година лекува смъртоносна рана и руският император го посещава в болницата, за да му връчи “Георгиевския кръст”. Той е единственият българин, който забива едно от златните гвоздейчета при освещаването на Самарското знаме в Плоещ на 6 (18) май 1877 година. Сформира отряд с доброволци и през декември същата година превежда войските, предвождани от генерал Карцов през Троянския проход. След освобождението като най-възрастният народен представител е председател на Народното събрание. И... е отровен от български чорбаджия, защото предложил през имотите му да се построи мост над река Лом, за да се улесни движението на хората. Е, хайде кажете ми, това не е ли изповядване на народностни ценности?! И... как да запратим в забвението да прашасва там истината за този човек, и за историята от онова време?!

– Чувствате ли се будител? Какво друго, освен книгите, може да събуди българина – ако не може сам да допринесе за развитието и благото на страната, то поне да почувства национална гордост?

– Будителството е стародавна черта на българина. Ама онова на отчето Паисий, на Раковски, Ботев, Левски, на Дядо Цеко Воеводата и на още, и още от плеядата от ония времена, които са държали буден духа български и са го съхранили през вековете на отоманския гнет. Това будителство по един или друг начин съм разказал в моите 14 книги. Дали се чувствам будител – оставям читателите да преценят. Събуждането зависи от индивида. Ако той има високо гражданско съзнание, ако се чувства призван да буди народната свяст, то той истински, а не лицемерно и камуфлажно, работи за каузата “ползу роди”.

– Има ли други личности, чийто живот и принос за България ви интригува и за които имате намерение да пишете?

– Има, разбира се! И има нещо обединяващо! Обединява ги желанието ми да покажа, че този ъгъл на родината, който сега иронично е наричан Северозападнала България, е дал на Отечеството, че и на света такива колоси на духовността като Йордан Радичков и Дико Илиев, братята Ромео, Александър и Виктор Райчеви, Кирил Петров и Альоша Кафеджийски, проф. Тодор Боров, неговия син академик Цветан Тодоров и Яна Язова, проф. Иво Калчев и Димитър Илиев, и още, и още. Какво ги разграничава ли – ами градусът на темперамента, с който те обичат Българското и волтажите на тяхната духовна енергия.

– Казват, че историята е велик учител. На какво ни учи тя?

– Оооо, учител е! Учител е! И тя ни учи за пътя да не тънат в забрава, като се пише за тях и се напомня на по-младите поколения, че те са личности, с които трябва да се гордеем. Впрочем, дали наистина това е пътят, ще кажат читателите. Задачата, която съм си поставил, е да не тънат в забвение творенията, които са създали моите земляци. Но не само Северозападът, а цяло Българско е извор, от който с пълни шепи трябва да пием от живата вода на живота. Историята ни е дарила с прекрасни личности, които не бива да остават зарити с прахта на времето. Иначе без тях – мисля си – тя ще остане с бели петна. Като казах за “белите петна”, се сетих за един мой разговор с уважавания от мен учен академик Илчо Димитров. Малко преди да си отиде от този свят, правих интервю с него. Беше в годините след сакралната 1989 година и без задръжки го попитах “Докога в българската история ще съществуват бели петна?” Маститият историк позамълча малко и ми отговори: “Докато историята не престане да се пише от хора, зависими от конюнктурата. Когато хронистите пишат историята, тя ще бъде обективна. Но аз поне не го виждам в близките няколко века.” В Монтанска област излязоха няколко такива книги за историята на селата Мокреш, Ковачица, Медковец, Копиловци, Горна Лука, градовете Монтана и Чипровци, но във всяка от тях дъхти идеологическата плесен. Отърси ли се от нея, тази литература ще е много полезна. А и така историята ще бъде обективна, без бели петна, най-истинската. И… поколенията ще знаят истината за България.

– За вашите изследвания – родословни, краеведски, исторически, критически, са нужни много знания, любознателност, търпение, ровене в стари документи и архиви. Лесно ли намирате интересуващата ви информация, има ли достатъчно източници, които са ви необходими – разкажете, как се справяте, с какви трудности се сблъсквате в изследователската си работа? Има ли празни петна в архивите?

– През живота си съм разгърнал толкова много документи, че ако ги поставя един върху друг сигурно ще се издигне планина, която по ръст ще се мери с Хималаите. Преди време водещата на предаването “Графити по въздуха” по програма “Хоризонт” на Българското национално радио Светлана Дичева ме попита “Какво ще остане у вас от тези архиви?” А отговорът ми беше: “Ако някога се разболея от силикоза, то ще е от прахта, която съм изгълтал по архивите!” Намирането на информацията не е лека работа. За мен краезнанието е като да копаеш кладенец, ама не с лопата и кирка, а с карфица. Бавно. Спокойно. С размисъл. Иии нали разбирате, че радостта от откритото е сладостна. Дали има празнотии в архивите, ще кажа – сигурно. Защото има и скрити, запечатани, архиви забранени!

– На какви интересни случаи (парадокси) сте се натъквали при изследванията си?

– Оооо, интересни случаи колкото щете. Ноооо, когато проучвах торлашкия фолклор, аз се удивлявах на едни момичета и момчета от вокалната формация “Торлашки напеви” в езиковата гимназия “Петър Богдан” в Монтана. Чистосърдечно ще кажа, че тези юноши и девойки са обърнали поглед към чуждоезиковото обучение, но самите те дори и не подозират какво злато носят в гърлата си. И добре, че се намери човек – продължител на делото на педагога, композитора, виртуозния музикант и диригент Димитър Илиев, комуто сторвам поклон доземи – да ги открие, да ги насърчава и да им вдъхне куража, че трябва да се посветят на песента. А песента не е каква да е, а от “неразораната целина” на торлашкия фолклор. То талантът на младите хора е едно на ръка, но бях страхотно изумен, когато ги гледах как ходеха от баба на баба, от дядо на дядо в селата Копиловци и Железна, в градчето Чипровци и други селища от този край, за да записват стари песни, легенди и предания. Ето това се казва проучвателство, влюбеност във фолклора, за да се превърне това тяхно занимание в отдаденост на богатството на старината. След това песните бяха разучавани, включвани в репертоара на формацията и с тях се явяваха на конкурси и фестивали. Забележителното е, че се завръщаха от тези певчески състезания с награди. Отидете в гимназията и вижте каква солидна колекция от призове се е събрала за изминалия над десетгодишен творчески път на “Торлашки напеви”. Е, как бих могъл да остана безучастен и да не напиша книга за таланта и дръзновението на средношколците?!

– Съществуват ли някакви рискове при проучванията ви?

– А, рискове? Какви рискове? Освен, ако някой идеологизиран индивид, не му харесва истината, описана в моите изследвания, започва да ги охулва и дори отрича. Нооо това е дело на грубия субективизъм. А историята не се нуждае от субективизъм, а от обективизъм и правота!

– Имате ли си любимо място в Северозападния край? Разкажете за него, моля.

– Цяло Българско е мое любимо място. Аз съм кореняк ломчанин. Дунавско чедо. Но ми стана много мило, когато бях в Троянския манастир и ми показаха килията, където се е крил Васил Левски и килията, където е отсядал Дядо Цеко при предвождането на войските на генерал Карцов на път за освобождението на София.

– Битува мнението, че вашият край е доста труден за живеене. Но вие ни го представяте в друга светлина. Кажете ни накратко – какви съкровища крие Северозападът?

– Да, истина е – Българският Северозапад е труден за живеене. Там е разположен най-бедният регион на Европейския съюз. А защо е така – питали ли сте се? За мен истината е в една черта на тукашните хора – доверчивостта. И затова, заради нея северозападнякът е лъган от кого ли не. Хайде отговорете ми защо случилото се през септември 1923-а стана точно тук, а не да кажем при вас – в Бургас или Варна, Русе, Пловдив и Горна Джумая – както тогава се е казвал Благоевград? Причината е точно във вярата за “живот по-хубав от песен”. А всъщност той е горчив и търпи тежненията, носейки си хомота. Ето заради това ще им пожелая най-вече здраве, защото без него нищо не може да съществува. И… винаги да поддържат висок бодър дух! Защото точно духът е причината коренът на Българското да просъществува повече от тринадесет века и да не загива, устоявайки на ураганите на времето.

---------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------