Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя.
Така опредметена -
с химически червената си коса,
с оскъдните си вежди
и лице, отстъпено й за вечно ползване
тя ни беше изпреварила
всички нас – тленните пътници
в червото на икаруса.
