Трети септември! Годината е 1899. Знакова година за един млад телеграфист и паметен ден за Анхиало... В градчето край морето пристига Пейо Тотев Крачолов. Той вече е направил първите си стъпки като лирик...
Морето тихо шумолеше. Вълните леко се надигаха, разбивайки се с лек плясък в скалите. Кряскайки, гларусите бързаха да оставят следите си по още топлия пясък, а може би просто искаха да стоплят крака преди нощната си разходка. Губейки формата си, слънцето бавно потъваше на фона на още синьото небе...
Вятърът спря на ъгъла и се почуди за миг – дали да продължи по улицата или да се скрие в отсрещния кестен и да изчака. Знаеше, че по това време момичето винаги минава оттук. Идваше от различни посоки, но винаги стигаше до този ъгъл, оглеждаше се в листата на кестена и вземаше едно от тях, за да й прави компания до дома...
Тази сутрин пясъчната принцеса се събуди тъжна. Не поздрави слънцето, когато то погали с лъчи косите й. Обърна гръб на морето и то учудено прибра вълни, за да не намокри роклята й. Скара се на гларусите, които крещяха, тъпчейки пясъчните фигури, и нарочно изпрати вятъра да й търси панделка, за да не й задава въпроси...
Навън продължаваше да вали. Небето се беше зачело в някаква приказка и не се сещаше да прибере облаците, които сутринта беше простряло, и да покаже колко са красиви дрехите на слънцето, особено когато то се усмихва. Дъждът се зарадва, че никой не го контролира и може да прави каквото си поиска...
Пътят се изгуби. Чувстваше се ужасно. Не можеше да повярва, че това се е случило точно на него. Той, който винаги беше толкова уверен, солиден, утъпкан, който винаги служеше като пример за сигурност и стабилност, сега се луташе и не можеше да намери правилната посока...
Добрата фея тръгна по улицата. Вече се беше стъмнило и тя можеше спокойно да се разходи из града. Не че хората я забелязваха. Даже и през деня те не смееха да погледнат по-далеч от проблемите си, не знаейки, че понякога трябва да пропуснат някой ангажимент и да се огледат около себе си. Само така можеха да открият вълшебството, което да се окаже точно за тях.
Морето го чакаше. Беше свикнало той да идва привечер, точно преди слънцето да облече нощницата си и да полегне зад хоризонта. Мъжът се появяваше малко преди то да се скрие. Изпращаше го с поглед, пожелавайки му красиви сънища и започваше да си говори с морето...
