Срещата ми с Емануил Павлов в едно квартално кафе се състоя броени дни преди рождения ден на “бургаския Хемингуей”, както го наричат мнозина. Дали от Сатурновата дупка, в чийто плен явно беше попаднал Емо, или от самия живот, който сякаш ни е обявил своеобразна война, но разговорът върви в твърде песимистични нотки.