В петък, 28 ноември 2014 г., в зала “Петя Дубарова” на Културен център “Морско казино” – Бургас, Елка Стоянова представи своята нова книга – разкази и фейсбук-статуси.
Написаха се тези поклонни четиристишия, съградиха се тия малки обиталища на мисълта, съобразно мъдрите и строги рамки на един от образците на старата персийска поезия – рубаи. Много преди безсмъртните поети да сътворят оная душевна медовина, като животворна вода е потекла от Изтока, от извора първороден – забулилата се с блясък и древност Балхара, реката на нашите предци – древните българи...
Като рече мама: “Изкърти го!” и не мирясва, хич та хич, все едно отсече, наборе. Орехче, самораслек, катерица го изтървала в двора на старата къща, никому не пречи, в ограденото е – козите на брата се очесват о него, ама с нея не се излиза на глава.
Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича.
Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент.
Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
Държа в ръцете си последната книга на бургаската поетеса Светла Гунчева. Обаятелна, нежна жена, след която много мъже биха обърнали поглед на възхищение...
Преди време един от най-талантливите поети на българския юг – Добромир Тонев, за съжаление вече покойник – шеговито беше казал, че женската поезия от Сафо до наши дни може да се опише така: “Ела с мен в цъфналата ръж”, “Как хубаво е в цъфналата ръж...” и “Защо не идваш в цъфналата ръж?”...
Ако сте шокирани или най-малкото, учудени, от заглавието “Хроника на една виртуална любов”, чувствам се задължена да го обясня. Това не е просто начин да привлека вниманието с ефектно заглавие. Това е поетична книга, която разказва в хронологичен ред една любов, която се заражда в интернет мрежата Фейсбук.
