Всеки следобяд мъж, в пенсионна възраст, отиваше в парка почти по едно и също време. Сядаше на една и съща пейка, независимо дали е горещо или студено, вали или грее слънце. Прекарваше около час, понякога малко повече. Слушаше и се наслаждаваше на ритъма на плискащите се езерни вълни...
Хей там, долу, където свършваше селото, имаше река. Не, не беше голяма. Бреговете й от двете страни не бяха високи и стръмни. Та дори имаше места, където водата едва се провираше между позеленелите от водорасли камъни. Папурът и тръстиката пък бяха завладели част от бреговете...
Тя ще дойде всеки момент. Ще почука и, преди още да кажа ДА, ще влезе, бутаща количката с половината болнична апаратура. Първо ще ме дари с широка усмивка. Та те всички винаги го правят. Ще ме попита как съм спал...
Преди няколко вечери, слизайки от автобуса, с който се прибирах от работа заваля пороен дъжд, такъв, какъвто напоследък вали като из ведро. Сякаш че небето се срутва в дъждовен облак.
Постоях известно време под стряхата на спирката и мислех дали да тръгвам за вкъщи или пък да отида до съвсем близко живееща моя позната, макар и само докато дъждът спре.
“Порив на вятъра”. Роман, в който героите и събитията са взети неподправени от живота с цялата им многопластова противоречивост. Една разтърсваща житейска драма, в която добро и зло се редуват, понятията правилно и неправилно се преплитат в единен конгломерат, спуснат от Фортуна...
Българският културен институт във Виена е приютен в къщата, планирана и построена от Лудвиг Витгенщайн, философ, архитект и брат на собственичката. Тя е защитен паметник на културата, след като наследниците я продават на един бизнесмен-строител през 1971 година, имащ задачата да я събори и изгради голяма сграда за офиси на една застрахователна компания...
Ние сме дошли на този свят чисти и безгрешни, но се превръщаме в забързана съвкупност от клетки, носеща кръстове от амбиции, цели, успехи, грехове и заблуди, дори често не се питаме защо и как стигнахме дотук...
