Надеждата умира бавно на кръстопътя от съмнения. Загубила посоката, тя жадно все търси нови измерения и блъска се в стени студени...
Безлунна нощ без никакви звезди. Без бури и без знак сред мрачината. Но като гръм началото си заяви с неистов вик, разцепил тишината.
Пламтяха от студ снежните гори. През привечерта сръндак прелетя с малка корона на глава.
Когато цялата ти мощ ме връхлети със звучната стихия и образът ти носи своите черти, разтворен и раздиплен в петолиния...
Тишина, ти имаш две лица. Едното се оглежда в покоя на отвъдното, а другото е част от живата ни същност...
Не те постигнах, остана вътре в мен, във клетката полуразчупена на собственото ми несъвършенство.
Родихте ме възторгнати и ме раздиплихте, като Вселена, под чувствените свои пръсти.
Била е най-малката – изтърсачето. Преди нея кака и четирима батковци. Татко й – с трети клас, загубил майка си невръстен, бежанец от Източна Тракия. Майка й – кръгъл сирак, неграмотна, отгледана, като ратайкиня от добри българи...
Някога при морето ходехме, плувахме, гмуркахме се. И скришом пушихме цигари. Горещи пясъци краката изгаряха докато намерим джапанките.
Не пил от векове, аз пия. Пиянството ми спомена възражда. Аз пия, за да се събудя. Пиян съм от надежди и очакване добро.
