Маргиналът: между “Чудак” на Яворов и “Самотният човек” на Борис Христов

I. Въвеждащи думи

Едно от предизвикателствата, които стоят пред съвременното литературно образование, е свързано с въвеждането в образователния дискурс на специфични литературни типове. Литературният тип притежава консервативни, утвърдени черти и способност да присъства в разнородни художествени полета с константен и лесно оразличим набор от качества. Типизацията на литературния герой често е свързана с определени социални роли и е адекватна на съществуващи в нефикционалния свят общности от хора. Широко популярни са образите на плутовския герой, на трикстера и др., които имат своите разновидности и в българската литература. Характерен и често срещен литературен образ у нас е този на маргиналния (от лат. мarginalis – краен, попаднал в края) човек, който съзнателно или в следствие на дисциплинарна принуда е превърнат в периферен спрямо нормите на социума, в декласиран поради спецификите на индивидуалната му менталност или поради повишената му психо-емоционална рафинираност. Често наблюдаван социален феномен е самомаргинализацията, породена от желание за личностно диференциране и запазване-охраняване на собствената идентичност. Поради негативните социални енергии, наслагвани около образа на маргинала и поради реалното му присъствие в тук-и-сега битието, важна задача пред литературните критици и изследователи, които не само теоретизират, но и осъществяват практическа обучителна дейност, е да представят присъствието на този литературен тип в художествения дискурс без да му прикачат незаслужено пейоративната украса и нетолерантността, с която го посреща обществото, да разпръснат сгъстените около образа и понятието негативни енергии. Репрезентативни за появата на такъв устойчив художествен тип са два лирически текста – “Чудак” (1901) на П. Яворов и “Самотният човек”(1977) на Б. Христов.

II. Чудакът на Яворов

Лирическият текст на Яворов възниква през 1901 г. и бива включен във второто издание на антологичния проект на своя автор “Подир сенките на облаците” от 1914 г. “Чудак” е особена (и особено) Яворова творба, тъй като лирическият герой в нея би могъл да се приеме без усъмняване като авторов двойник. Той е очуднения субект, който страни от колективните норми, а неговата различност е освен в заявено отношение към света, и мерило, с което бива възприеман от околните. О-чудняването се удвоява: веднъж като демонстрирана от лирическия герой гледна точка към света и втори път като зрителен ъгъл, през който самият той е възприеман и остойностяван. След появата на текстове-матрици за колективното страдание и тежката социална орис (“На нивата”, “Градушка” и др.), фокусът на авторовото внимание се премества предимно към индивидуалния драматизъм, към лабиринтите на човешката душа, където виреят тъжните цветя на самотата, несигурността и отчаянието. Все още е малко рано за поемата “Нощ” и за “Песен на песента ми”, за граничността, халюцинациите и разполовяването на субекта, но “Чудак” е предчувствие, че страшният и гибелен свят на душата скоро ще разкрие пред Яворов бездънните си бездни. Макар и ранно по време на поява, стихотворението е изразител на модернистичната Яворова поетика, в която приоритетно място заема дълбочината и многоизмерността на символа, потенциалът му за надрастване и преодоляване на едноплановата социална действителност. Защото Чудакът е именно образ-символ на несретата, неразбирането от околните, на страданието и отчуждението; личност, маркирана от знаците на неприемането и социалната изключеност. Той е скиталец без път и посока, еднакво далечен и на идиличния полски свят, и на безкрайните морски хоризонти:
“На морски бряг съм го съзирал –
Разсеян гледа в далнината,
В полето пак съм го намирал –
Навел замислено главата”...

Тези пространства провокират у него размисъл, но не и утеха; търсене, но не и съзнание за принадлежност, съзерцание, но не и алтернативи. Типологични за съзнанието на самотника са усещанията за персонална несигурност, застрашеност на битието, принудителна социалност. Онтологията на чудака е на вслушания и вгледания човек, запътен-безпътен към към собствения житейски финал сред тишината и гримасите на неприемане.. Подобно на своя автор и Чудакът е личност на екстремните, крайни състояния (по Тончо Жечев), граничен субект, упътен към смъртта:
“Любов ли някаква безумна,
Безумна някаква ли злоба,
Нещастник, носи той към гроба?”

Чудакът е енигматичен образ, който поставя на дневен ред въпроса за мнимата лудост и съмнителната нормалност. Неговата анамнезата на живота (anamnaesis vitae) е на човек, който доброволно избира отчуждението, интериоризирането на болката, вглъбеното преживяване на скръбта. В статията си “ Яворов: Енциклопедия на различията” Амелия Личева разсъждава в същата посока. Тя обособява три вида идентичности, маркиращи различността в лириката на поета: етническа идентичност, родовата (gender) идентичност и другостта като личен избор. Пример за последния тип намираме в текстовете “Сизиф”, “Тома” и “Чудак”. По думите на Личева, изследвания от нас текст е пример за формирането на “парадигмата на другостта като чудачество, представяна от стихотворението “Чудак”. Тази парадигма настоява върху странността, но не и лудостта на самотника, който е прекрачил границите на общността, който радикално е скъсал с всякакво общуване и е избрал самотата като единствено възможна позиция, като откровение” (Личева 2001). Граничност, двойственост, дисхармония, двуборство са ключови лексеми, характеризиращи не само мисленето на Яворов, но и световъзприемането на лирическия субект в поезията му. Контрастните душевни състояния на Чудака бележат и външността му: погледът му е едновременно “плах”, но и “мътен”, присъства усмивката, но като “странна и зловеща”, повече плашеща, отколкото подканяща към споделени радости. Душевните страдания, предизвикани от “безумна любов” или такава злоба, оставят своя непогрешим отпечатък върху физическия портрет на самотника:
“Изпити, хлътнали страните,
По мрачен лоб черти дълбоки...”

Вътрешното неспокойствие се проектира върху зримия образ на Чудака, който по презумпция получава неодобрението и неразбирането на околните. Предразсъдъците, социалните клишета, заплахата от неизвестното водят до предзададения негативизъм във възприемането на маргиналната личност. И едва смяната на социалните и рецептивни парадигми е в състояние да промени представите за маргиналност, уличавайки и превръщайки в такива друг тип психо-социални субекти. Различни външни и вътрешни процедури на контрол, различни прогласявани за истинни дискурси (по Фуко) запращат в пространства на маргиналността отделни личности или социални групи. Казано с езика на Ясперс “днес светът не ни предлага много истинни и устойчиви неща, на които отделния човек би могъл да се опре в своето самосъзнание. Поради това човек живее или в състояние на дълбока неудовлетвореност от себе си, или се отказва от самия себе си, за да се превърне във функциониращ детайл от машината” (Ясперс 1994: 115). Именно в отказа на Яворовия чудак да се превърне в гайка от рутинираната социалната машина, именно в решението му да следва собствените представи и да ги изстрадва с цената на скъпо платената самота, в способността му да съществува като опозиция и алтернатива на карнавалния маскарад на тълпите, е закодиран смисъла и очарованието на образа.

III. Борис-Христовият самотник

Стихотворението “Самотният човек” е част от стихосбирката “Вечерен тромпет” на Б. Христов – автор-явление в литературния живот на 70-те, приет като поредния ярък представител на “търновската вълна” (Марин Георгиев, Паруш Парушев и др.) в българската съвременна поезия. Творецът заявява себе си във време, когато “тихата” лирика е в апогея си, изявяваща се като отказ от площадното, трибунното, колективно преживяване на лирическата емоция. В стиховете му централен образ е този на скитащия човек, “с пети набити” и неутолимо желание “да стигне до края на земята”. Човек, вгледан в малките, ежедневно-делнични жестове на битието, в телесните, но и в отвъдвидимите му проекции, готов да “почука на портите на бога”, за да подири отговор на вечните екзистенциални терзания. Еклесиастовски мъдър и по човешки неугасим е копнежът да се разнищят всички тайни, да се проникне в света на мъртвите, реален и зрим, както никога до тогава в българската поезия, да се потърси начин за сговаряне на тялото, душата и духа, разпънати по кръстопътищата на живота. Успоредно с тяхното движение се осъществява едно специфично изкачване по стълбицата на познанието: “аз изкачих дървото на живота”, достигане до горчивите плодове на истината, които пазят тайната на нашата тленност. Специфичен център на стихосбирката “Вечерен тромпет” е медиално разположения текст “Самотният човек”, който ни среща с един обикнат герой в Борис-Христовата лирика – самотника, чуждеещият се, алиенирания субект . Текстът на лирическата творба е разположен между два “шумни”, призивни текста (“Целувката”, Вечерен тромпет”), свързани с пробуждащата природа на вечерния тромпет и на валдхорната, и именно на този фон още по-отчетлива става тишината, която струи от образа на мълчаливия страдалец. Подобно на Яворовия чудак, и самотникът на Б. Христов е “човекът от ъгъла”, жител на социалната периферия с двойствено битие, притежаващ полюсните черти на присъствието и на отсъствието, едновременно физически маркиран и трудно забележим. “Белегът на челото”, петното на чистата риза са маркиращо-отличаващи знаци на индивидуалността, които влизат в ролята на опозиция спрямо деперсоналистичното обобщение “самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто”. И лирическият герой на Б. Христов не е обитател на конкретно пространство. Той не е обвързан със сакралните ипостаси на дома, не е част от шумното и бохемско общество на аутсайдерите в кръчмата, не е интегриран в урбанизираните пространства на града, не е категорична част от патриархално-носталгичните миграции в селото... Извънположен спрямо традиционните пространствени координати, самотният човек е и не е подвижен човек. У него всичко е различно, разминаващо се с утвърдените норми на колективното живеене:
“Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло. /.../
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.”

Странящ от социума и от кресливата му самодоволност, лирическият субект не се стреми да навакса някакви липси или дефицити, защото притежава трудно постижимата самодостатъчност. В неговия образ може да бъде разпознат поетът, интериоризирал мировата скръб, световния трагизъм. Без да бъде площаден бард или оратор, самотникът е в състояние да създаде стихове, предизвикващи незабавен емоционален отговор: “Но ако пише стихове, той непременно ще остави / една сълза в очите или драскотина в паметта ви”. Талантът му е изстрадан, изкован в самота, отхвърляне и неразбиране, в самоотрицание на колективните аксиологеми, предписващи дома, материалната осигуреност и споделеното щастие като върховни блага, като цел и смисъл на екзистенцията. На пръв поглед парадоксалното твърдение: “Дори когато е висок, самотният човек е малък” (забележете малък, а не нисък!), дава чуждата гледна точка към лирическият герой, пречупва субекта през призмата на отстраненото виждане. Към набора от характеристики на маргинала може да се прибави освен неговата неотличителност, периферна топосна принадлежност (“сяда винаги на края”), особеното вглъбяване във вътрешния свят, засиленото вчувстване-вглеждане в заобикалящата действителност, изострените вътрешни сетива, също и стремежът да се избяга от тълпите, да се потърсят алтернативни възможности за реализация. Особен ореол на тайнственост и на трагизъм витае около образа на маргинализирания човек, превърнат в ненужна социална единица заради чуждите жестове на неразбиране и на презрение към другостта. В противовес на шумно спорещите и надвикващите се гласове, самотният човек владее езика на мълчанието, разположен в скалата на тихите, вътрешни тонове, на природните звуци, които са доловими в полето, в откритите пространства отдалечени от градския шум. Белязан от страданието (“В какъв ли огън е горял и под каква ютия – / за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...”), той не парадира с него, не превръща в конвертируем дивидент собствената си мъка. Самотният човек не умее да се моли, да жестикулира отривисто или да превръща в кръчмарски пазарлък изповедта си и своите бренни спомени. Пред него са очертани две битийни алтернативи: да съществува периферно и незабележимо в света отсам или да проникне в света отвъд, в онзи толкова релефно и зримо очертан отвъден свят, който започва след края на изнурителния земен път:
“В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.”

Познанието от книгите и натрупания жизнен опит носят еднакво болезнени и горчиви плодове на познанието. Маргинализираният самотник на Борис Христов не моли и не търси съчувствие, не пледира със собствената си наивност. Той просто съществува “като мънисто” в кресливия и шумен панаир на суетата, наречен живот, носейки изстраданото познание за себе си и един стих, който е способен да предизвика отдавана потулената в екзистенциалния хаос човечност. Неговата социална роля не е тази на площаден бард, вестител или пророк на нови ценности. Той не познава играта с маските и смяната на ролите. А в голямото му самоотречение навярно е скрит ключа към безсмъртието и само в безмълвието на душата си той е способен да изгради мостове към трансцендентната хармония – отвъд палимпсестите на болката, отвъд острите ъгли на страха.

IV. Вместо заключение

Българската литература на ХХ век изобилства от примери за принудителна или доброволна (само) маргинализация, изявена в образите на твореца (Рафе Клинче на Талев, Еньо-Теофил и Назарий на Ем. Станев), на болезнената и кризисна душевност (Доротея, Валентин на П. Вежинов), на нонсенсовия лирически субект в текстовете на К. Павлов и Б. Иванов, на победените от историята персонажи на В. Мутафчиева... Социокултурният контекст и властовият дискурс забраняват и стагнират различието, разчитайки го като заплаха и саботаж на колективните ценности. Пирамидалната структура на властта налага повсеместен контрол и цензура върху всеки, който се стреми към отграничаване, към автооценка вместо към доброволно участие в света на маските и социалните роли. Маргиналността, съществуването в периферията и в мълчанието, се оказва единствен начин за отсранение от флирта с властта. И чудакът на Яворов, и Борис-Христовия самотник се превръщат в плячка на социума чрез отказа си да му служат, да се подчинят. От друга страна Яворов става жертва на своя преекспониран литературен бит, а Борис Христов в поемата “Честен кръст” заявява отказа си от литературна битност. Анонимността обаче е състояние невъзможно, бягството към свободата на личния избор и самоосъществяването – causa perduta. Но в маргиналността, разбрана като отказ от унифициране, са скрити кълновете на независимостта и плахата надежда, че между книгата и въжето в джоба, между безумната любов и безумната злоба ще се намери пролука за щастие лично, а не за социална употреба, за свое мнение и вътрешна съпротива срещу всички белези и канони на властта. Проблемът за маргиналността е не само образователен, но и социален проблем, поставящ тежката задача за дефиниране на границите на личната свобода, за толерантността и уважението към чуждата различност. Един проблем-предизвикателство в глобалния свят, целеполагащ приоритета на персоналната субективност пред обезличаващата стихийност на тълпата, на “аз”-ът срещу колективното “ние”.

-------------------

Използвана литература

Иванов 2007: Иванов, Н. Борис Христов (Поетът, който следва да получи наградата). //Варна: LiterNet, 2007 < http://liternet.bg/publish2/nivanov/podrezhdane/b_hristov.htm > (12.03.2007)

Личева 2001: Личева, А. Яворов: енциклопедия на различията. //Варна:LiterNet, 2001< http://liternet.bg/publish/alicheva/iavorov.htm > (01.06.2001 )

Ясперс 1994: Ясперс, К. Истоки истории и еë цель. В сб. Смысль и назначение истории. М., 1994

-------------------

* Текстът е публикуван и в “Езиково-литературни кодове в социалното и образователното пространство. Международен сборник с научни статии”. Бургас 2013 г.