Време за обич (стъпки по душата)

Време за обич

“Време за обич –
кръг заключен,
кръст предречен.
Милата ми... далече...”

Затваря времето един порочен кръг
около теб и не небе, а пръст е.
Затваря те и ти обръща гръб.
Ключът за него, с формата на кръст,

е окачен там горе – сред звездите
и как да се сдобиеш със крила,
за да избягаш, като литнеш?
От земното притегляне телата

тежат – душата само се протяга
да стигне този кръст предречен,
защото времето за обич бяга,
скъсява се... а милата... далече...

Пегаси

 “А може би отново сме навярно
среднощ изпуснати коне, под гриви бели,
измислени или реалност  –
телата слепи, душите – неми лебеди...”

Конете, конете изпуснахме с тебе, любима  –
и вече иди ги събирай из тези безкрайни полета,
копнеж по простори отдавна в душите им има
и яростна нужда от обич в очите им свети.

Крилете, крилете, прикрити под гривите бели,
до днес закърнели, криле на соколи сега са
и търсят, и гонят онези небесни предели,
които са храм за тревожния дух на Пегаса.

А стигнем ли с тях под самите палати на Бога,
то нека тогава да слезе при нас и ги вземе,
когато след бясно препускане спрат в изнемога,
телата ни слепи, душите ни – лебеди неми.

Ще ме намериш

“Не скърби, ако един ден
ме видиш
да отлитам заедно с тях  –
неумолим като светлината.
Може би,
след няколко светлинни години
ще се завърна,
... за да не те намеря”

Ако се върнеш след светлинни ери скитане
и дойдеш и почукаш на вратата ми,
защото дълго си се лутал сред звездите,
за да изтриеш белега, жигосан от душата ми,
върху очите ти, ръцете ти и мислите,
и пак останал да те пари както някога  –
не си мисли, че може би ще го изчистиш.

Като кървяща рана аз ще те боля,
защото няма ситост за глада на пръстите,
не утолява жажда кладенецът на очите,
крилатите коне на мисълта, разпръснати,
не си намират място сред звездите,
а търсят път към някакво местенце тихо,
приличащо на тази осветена къща,
в която днес стоя наведена и пиша стих,
как след светлинни ери се завръщаш...

Млада трева

“Толкова млада трева –
страх ме е да те погаля.
Иска ми се да коленича...
От думата се страхувам,
която после... ще озелени коленете ми”

Погали ме, преди да съм станала стара трева.
Има още зелено в душата, не само в очите ми.
Ръждавее при залез зеленият цвят, затова
докосни ме, преди да угаснат лъчите.

Погали и послушай, как в меко разстлания здрач
свири вятърът в мен, на едничка останала струна,
реквием за трева, дълго чакала своя косач,
окосена от него до дъно във вечер безлунна

и полягаща кротко в нозете откос след откос.
Ще остане до смърт да тежи и горчи на душата ти
този образ – утъпкано прясно сено,
съхранило на мента и дъхав пелин ароматите.

Като за последно

“Навярно месецът отвън
подобно изтъняла буква
в прозореца на крехкия ни сън
със нокът от седеф почуква”
“Порцеланова луна”

Валя в душата ти като последен сняг.
Не нося нито радост, нито бяла приказка,
нито звънчета от еленов впряг.
Защото никой в този свят не иска
просто така да повали за някого,
да облече душата му във бяло.

А виждам как до дъно си съблякъл
и чувства, и предалото се тяло,
и мръзнеш, оглушал от тишина,
в която себе си отдавна си загърнал.
Но на небето има порцеланова луна,
и бих могла, ако поискаш, да я върна  –
под меките седефени отблясъци
да ме изброждаш пак като пустиня.
Да си умиращ жаден посред пясъци,
а не човек, умрял от студ през зимата.

Кокиче

“Тих сняг, бяла тъга  –
плахо слънце през теб прозира.
Бяла магия – тънка ръка
вместо кокиче на ревера ми спира...”

Такава бяла никога не съм била,
но ми избелиха очите ти душата.
Пришиха й две ангелски крила
и ето, че се рея в небесата
по-лека от откъснато перце,
по-чудно лека даже от глухарче.
Горча ти, без да искам, на небцето
за чувствата така и непохарчени,
за сняг, от който помен не остава
и за магията неизживяна.

Едно кокиче може пролет да не прави,
но стига да отвори в тебе рана.