Колко струва

Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича. Взеха да раждат, провесят някоя и друга чепчица, едно зърно заморавее в края на августа, и хоп, налети го косът. Не чака той. Къщата е на предна линия, до гората, та му е уйгун, под крило, съмнало-несъмнало – той там, дежурен на лозниците, зоба и рони. Че и кослетата води, канени-неканени, досущ като в оная приказка. А-а-а, викам, братя, не така! Па задигам от жената два капака от стара тенджара и блъскам с тях като с чинели. А че и внучките впрегнах. Екологично чист концерт – хуманна защита, няма пушка, няма мушка. Е, не ни е много чиста работата, щото нали дигаме децибелите над допустимото. Ако мислиш, че чува косът, лъжеш се. Той е на шум обръгнал. И той като нас, урбанизирал се и си прави оглушки. Пък може и наистина да е оглушал. На метър съм – да не вярваш! – ни от чинел, ни от мен си взема бележка. Ама комшиите – не са глухи, не им е до утринни концерти. И ни пишат забележка. А има още месец до гроздобер. Ако оставим работата така, ще има само чепкобер. Една заран, гледам, кос един, паднал черньо до верандата, по жълтото на човчицата – кръв. Пак се е блъскал тоя завалия в стъклата, що дири, та се пребил. Не е първия, и с други се е случвало. Па си рекох, що не го овеся на лозницата, за плашило. За предупреждение уж -- демек чуденка и питанка – тук ви чака грозде, ама и друго има!? А? И тая не е съвсем чиста – страх, стрес, да прощаваш – де ти е екологията? Ще има да вземаш, ти казвам обаче, бай Ахмед – нямат грам страх, виси си обесената черна чуденка, полюшва ветрецът смъртта, изсъхна си питанката, налитат те като щурмови самолети откъм гората, а на мумията – нула внимание, за декор го имат. Тъй е, гладно се не трае. Казал го е и Андрей Германов, ехе, кога-кога бродил из Лонгоза той: “И на глада под удара корав...”

Слуша ме бай Ахмед и по лицето му преплъзва усмивка. И аз знам един от Герман, до София, вика, ама за него по-подир, та слушай да ти кажа, вика, видя ли оня кукуруз, на влизане в селото? Мой е. Видя ли гаргите?

Как няма да съм ги видял, първо тях видяхме преди да видим селото. Царевицата – ошмулена, окършена до мамула. На четирите краища забит по един кол и на кола – обесена гарга. Плаши. Челен селски опит, от България, и опита, и той мигрирал. Икономически, прескочил комшулука и хоп – шопнал се в Ширинкьой, Щастливото село. Отвъд кукуруза – голо, зокум цъфти та се къса, гущери, из камънака – някоя и друга коза, някоя и друга маслина, стърчи като каракачанка кога преде, с посребрени листи маха, нам ли, на жегата ли.

Лежахме преди обеда ний, гостите, на плажа. Морето топло, не бяло, ами синьо та зелено, изумруд, ама на плиткото – тюркоаз. Много го обичам тоя цвят, любимите очи са ми такива! И мамините! Като споменах мама, сетих се за татко. Хе, преди години и той се е топил в тия води, е, малко по на северозапад, при Неа Кавали, там е кметувал има-нема година, в Новите земи. Морето топло, та солено, и да искаш не можеш потъна. Ама Новите земи на Царство България излязоха сетне солени на Народната република, та попотъна тя финансово. Да внимавам и аз как се плацикам, нищо че станах от раз милионер как преминахме митницата на Капъкуле, сто двадесет и пет хиляди лири дадох само да посетя тоалета, та не ще ми стигнат авоарите да плащам сега репарации и контрибуции.

Ама плаши Кольо гаргите, охлажда виденията за челния ни опит, непотъващите репарации и прочие удоволствия бай Ахмед, че ми вика – сигур ще видим и ние кукуруз тук, колкото и ти грозде. С туй се мъча сега, а и с маслина се кана да се захвана. Тук друго не вирее, на тоя камик. Ти се преквалифицираш от строител на чифчия, викам му, пък у дома, в България, брат ми уж доцент, пък козарлъка изучи. Гледам при вас, на острова, козите свободни, никой ги не варди, що така? Тук а краднеш, а си загинал, вика. Свободни са козите, шарат из острова дорде ги посети сайбията, че задели някое и друго яре за Курбан байрамът. Туй им е свободата – острова. Ама не вярвам да е чак толкова зле свободата сега при вас, вика, не може да бъде тая дето ми я разправяш, хубава си е България. Знам аз! И аз знам, ама няма да огорчавам сега бай си Ахмеда, нека си живее сиромахът с тия си щастливи видения, от щастливия някога остров България, да му услаждат душата и блажат дните на сегашния му тоя остров. Старото, гръцкото име на това островче е Ймроз, на един лакът море от Галиполи, на залез. Сега, откак е техен, прекръстили го братята турци Гьокчеада, Поднебесен остров. Той си е бил Поднебесен и по гръцко, та как няма да има поне едно щастливо село под тия небеса, гръцки, че и турски, викам си. Ама турската държава как им построила новото село, тозчас му турила и туй име – да знаят, че са щастливи новозаселниците. По декрет още. Гледам аз – новите къщи – по декрет и под канап. Развежда ме моят благ турчин – спретната, дворче, оградки, подредена работа. Отвън – уж малка, пък вътре – всичко има, прибрано, всичко си е по декрет, ама и в ред, добър архитект трябва да е проектирал на бай Ахмед новия дом подир оная “голяма екскурзия”. Ний, в България, им спретнахме на хората екскурзията, пък комшиите им спретнаха къщиците. Виж, с гръцките села не знам как стоят работите по декрет, все едно курешки на чайки белеят, реят се далечни, като загадка. Пазят скромно мълчание. И зъб не обелват братята турци, че там, високо, под небето стръмно на заспалия вулкан, се е пръкнал човекът с най-стръмния православен сан, Негово Светейшество Вселенският патриарх Вартоломей. Ама пей не дава щастливата гарга за Вартоломей, та от поднебесния бай ти Ахмед ще ти се плаши!

Та умувам аз над моята си обесена мумия и смъртта и нали съм в косовска война – иде ми на акъла друга, стара хватка, и на пропагандните аслани любима: що ли не пусна една опашата лъжа, да я впрегна и повтарям хиляда пъти, да нарува дорде стане тя истина, де има дума в Карлово – “на Сучурума – перушина, на Балабанов мост – гъска”, че да плаши косия електорат. Но ми трябва живо косле, да го попритисна, че да му записка човката, да запиша отчаянието и страха в предсмъртните вопли, па да го курдиша магнетофончето под лозата, да им го пусна и – пей сърце, да си гледам кефа! Пошушвам аз на бай Ахмед, с подобаващ откривателски тембър за тоя ми патент за отчуване на лозата и свободно пиене вино, пък той бели зъби срещу мен, хихика тъжно и ми вика: Кажи-речи, както ни се погоди тоя номер и нам, че го пием туй свободно вино и сега.

Айде, отиде ми патента! Ще изпреваря събитията и ще кажа, че съм на път да го осъществя чак сега тоя ми пъклен трик. Гьобелс, немеца, ако бе жив, ще има да си почесва щръкналата четина. Ама ако даде резултат, ще пална една свещица Гьобелсу, па ще бия една телеграма и бай Ахмеду. Само дето не мога му даде акъл как да ловне жива беломорската гарга. Тия дни хванах едно малко, попрохвръкнало вече, захлупих го с шапката, па го записах: “Кри, крък, крик, кръц, чирък, ци-и-ир, кръци, ци-и-рк, ци-ик, кри, крък, крик, ци-и-рк!” Цирк, ама тъжен – разпискаха се и внучките: Дядо, пусни го, не го мъчи! Само си побегна, пойно дроздле беше, внучките скандират, в него ми е сега надеждата вино да пия зимъс и да си пея. Четох тия дни в една дебела книга, писали орнитолозите, че моите лози, а че и окол тях, в Средна гора, било “орнитологично важно място в България и Натура 2000”! А де! Аз си го откога подозирах. Имат се тия учени младоци в закачка с държавата и нема-нема – пишат ли пишат, че и пискат – пойният дрозд и косът били застрашени и трябвало да ги овардим в ареала, че да не станат покойни. Иди сега та не прави записи и не пускай магнетофончето – хем вълкът сит, хем агнето цяло. Ама да кажа. Спретнаха ни и домакините едно магнетофонче предната заран, като за пред нас – военен парад. Щото било националния празник на Републиката. Щото туй островче е шпиковано с войска. И щото Войската е Републиката! Надойдоха едни салтанатлии от материка – с лампази, нагайки, мустак до мустака, орден до ордена, тъпанът блъска, толчав тъпан за сефте виждам, оглушахме, все едно чак смъртта сърцата ни стиска, бие крак войската, танкови вериги, бурии, хай гъкни ако ти стиска! Тъй де – “Думам ти щерко, сещай се снахо!” Вечерта – на стадиона, няма яйце да хвърлиш, народ, младеж, младеж, сукалчета, младежта реве – “Дарданмюзик” от Чанак кале е преплувала, блъска че калесва, бабите ще изтърват сукалчетата в данданията, над всички и всичко – Той, Кемал Ататюрк, бащицата, ще изскочи и той от екрана, голям, по-голям, най-голям, гледа строго народа и знамето с полумесеца биля.

Ама бай Ахмед дали тоя национален гърмел чува или моето магнетофонче послушва, щото се заплесва та унася по тракийските танци, дето ги тропа нашият танцов състав. Дошли сме на острова, без войска!, карловски общинари и културтрегери, да им гостуваме с цел установяване топли връзки и “бизнес контакти”. Като си ги изпуснахме в България, сега ще ги гоним в Турция! Та покрай контактите, за армаган – концерти. Ама си ги бива нашите, як пушилек дигат на тая земя щастлива.

Че се отпуши по едно време бай ми Ахмед, ти само слушай. Слушай, вика, аз последно работих на Меден рудник, до Бургас, се в Строителни войски, се на Кольо Радованов в бригадата, башмайстора, дето сме работели с него наедно пет годин още по Баташкия водносилов. Убави години беха, млади, имахме сичко, берекят версън! И булката, Незифя, водих – се с мен, че сетне я проводих сама да ражда в града, че ние имахме пуск на главите си, седемдесе и два часа проба, па тя за два часа добила, та кога пробата я нагласихме и са пусна централата, слизам аз от обекта при Незифето, пък на Рамаданчо вече пораснала пишката на седемдесе и два и кусур сахатя. Хъ, хъ, хъ!... Незифя сега е нема тук, на Чанак кале седи, въздъхва той, при Рамадана и снахата, че имаме вече пети внук, пак мъжко. Да ти е жива и здрава челядта!, викам му. Слушай, мъчи се той, снишава глава – натиска го нашият “плей бек” и виковете на игралците, убаво ни беше наедно, ама що ни обидихте, та посегнахте ни на имената? Иде ми и... сè плача... Аз апартамента в Меден рудник сглупих та продадох. Има в града едни млади, българи, ама мюслюмани, из Сърница забегнали, държат кафене, жената го крепи, мъжът прехожда на Чанак кале, работа намирва, та с тях са имам. Ама сега – тук! Сами! Се едно интерниран, бетер заточеник... Мълча, нямам какво да му река на Ахмеда...Чуй, да та питам, ти Кольо Радована знаеш ли? Ако го срещнеш да му носиш много здраве – от бай Ахмед, речи, дето наедно ви затисна коминя под Узун дере, знаеш ли Узун дере, на деривацията под Снежника... Кажи му как съм тука, имаме сичко, само дето България е нема... Ама слушай, да та питам, ти като си по-младо и учено: Ха, кажи ми ти, ако знаеш, и аз да знам – като колко пара чини тая пущина свободата?

Ех, бай Ахмед, бай Ахмед, ех, Ахмеде Рамаданов Караосманов, де да знам и аз колко струва свободата, кой ни би по главите, та сега си седиш тук, самин, Ахмед ага Рамадан Караосманооглу, в Щастливото село, мисля си, ще му го нося, нарочно, многото ти здраве на твоя Кольо Радован, де да го диря сега, нося му го задочно, щото зад очите ти какво ли друго да видя, освен сълза...

А се сълза не носи!