Балканите – трагичният свят на постигнатата духовност

Балканите – трагичният свят на постигнатата духовност

Книгата на Марина Владева не е просто сборник със статии, тя е едно ново съгласуване и изживяване на проблематиката, организирана с настроение, с артистичност и с хубави послания. Едновременно с четенето на литературата, тя е градила словото си така, че е постигнала необременена фраза, овладяност и премереност на мисълта, писане от сърце и душа, така че логиката да не изглежда скучна права линия и най-важното – постигната е яснота. Обяснявам си тази стилова характерност с факта, че книгата беше създадена първоначално като общуване с писатели и литературоведи от Сърбия, така да се каже “на живо”, поради което срещите с образите и техните подобия хармонизира мисълта и емоцията. И това е може би най-ценното, защото досега при балканските културни срещи обикновено съзнанието ни се замътва и изостря, докато Марина Владева е получила просветленост. Ако това е новата реалност тук – на Балканите, то би ми се искало да бъда постоятен читател на тази книга, защото най-после един млад човек пише за драмата на балканския човек, така че да не ни стане по-драматично. По интиуция авторката е съградила композицията на книгата си, така че започва с думата “проблемът”, а завърша с “химера”, разбирана по-скоро като “копнежно-изстрадана” надежда.

Марина Владева е предпочела да разгъне характеристиките на южнославянския роман от ХХ век като се опре на по-малко, но знакови автори – Емилиян Станев, Иво Андрич, Меша Селимович, Милош Църнянски. Особеното в нейния аналитичен подход е, че тя не пренася творбата в цялостна теоретична система, макар да е изкушена от херменевтиката и компаративистиката, а остава понятията и идеите да са като бреговете на реката-текст – оглеждат се в нея, но не я променят и разделят. Не е случайно, че реката е един от най-важните топоси на нейното философско мислене (с.43). Подобен подход й позволява да бъде съпричастния, съпреживяващия читател, а не всезнаещият критик. Една от стиловите особености на нейния изказ е степенуването на мисълта, активните изреждания, които са сякаш някаква форма за създаване на собствено пространство, в което тя разполага сентенциите си. И когато каже, че на Балканите “Всеки е личен космос, уникален и неповторим, без аналог във вселената” все едно е замесила и изпекла словесен хляб – ароматен и вкусен. Така се получава книга, която храни ума и душата.

Проблемът за крепостите и мостовете е осъзнат добре от авторката като хоризонтала и вертикала на балканското битие. Като на шега баварски географ пише през ІХ век: “България е огромна област и голям народ, който има 5 крепости. Понеже множеството им е голямо и не бива да си правят труд да имат крепости”. Историческият живот на Балканите обаче така се е стекъл, че се изграждат крепостите в душите на хората, а те разделят хората по-трайно и се разрушават по-бавно. Трудно се променя философия, според която “човек е създаден, за да бъде вечно преследван и неизбежно заловен, защото му е присъщо единствено правото да бъде губещ” (с.25). Такава житейска нагласа би била безкрайно трагична, ако не е особената виталност на балканския човек, който Марина Владева е успяла да изведе чрез находчивата троичност на действията – “пия – пея – играя” в романа “Мостът на Дрина” на Иво Андрич.

Разгледаните романи – “Антихрист”, “Мостът на Дрина”, “Дервишът и смъртта”, “Крепостта”, “Травнишка хроника”, “Преселения” предполагат по-скоро мислене за живота на балканския човек чрез полюсни преживявания, чрез опозиции, които като силите на доброто и злото са се сблъскали и сплели едно друго, така че са загубили същността си и са разместили хронологичния порядък на нещата, така че понятието съвременно става твърде условно. Изключително ценно е наблюдението на Марина Владева, че “На Балканите едновременно съжителстват хора от различни епохи, които говорят различни езици и превръщат всеки опит за построяване на новото общо битие в онтологичния хаос на следващата Вавилонска кула” (с.51). За тази мисъл авторката се позовава на “Антихрист” на Емилиян Станев и го вижда като част от гибелната подигравка на дявола. Струва ми се, че в това има не само трагичен смисъл. Руският историк Петър Бицили пише през 30-те години на ХХ век, че в България лесно се преподава средновековна история, тъй като типовете от това време още съществуват в малките градчета и села. Може би точно тези типове са мостовете на времето, чрез които човешкия дух се движи по “пътя на познанието” (с.67). Именно поради това в историософската си концепция Иво Андрич съзнава “условността на чертата, която разделя миналото от настоящето” (с.88).

За да не остане изцяло в плен на полюсите в балканското битие, Марина Владева намира интересни гледни точки, чрез които да балансира мисленето си. На мен ми се искаше по-дълго време да общувам с идеята й, че Балканите са “защитено пространство на утехата” – в крайна сметка след превратностите, какво друго ни остава. Но тези малки оазиси на оптимистичните идеи бързо се разпадат “на късове несигурност, кризисна себеоценка и метаисторически пожелавания” (с.89). И все пак книгата носи от жизнерадостта на авторката си. След Боян Ничев, Светлозар Игов и Николай Даскалов, които дадоха живот на компаративистичните изследвания на южнославянските литератури, Марина Владева е тръгнала съдбовно към тях и няма да скрия, че ще се радвам, ако това й донесе щастливи мигове като учен и човек.

-----------------

Марина Владева Йорданова. Мостове и крепости на смисъла. Литературнокритически статии и интерпретации на южнославянския роман от ХХ век. Кахул. 2012 г. 126 с.