Група чешки студенти разговаряха оживено на Староградския площад в Прага, недалеч от паметника на Ян Хус. Обсъждаха въпроси относно предстоящата изпитна сесия и своята готовност за нея. Между тях беше и българският им колега Иван Славов от Бургас. Момчето произхождаше от многодетно, бедно семейство. Издръжката на четирите деца костваше много усилия на родителите.
Годините след Втората световна война разориха цяла Европа и особено България. На Иван се отдаде шанса да бъде изпратен да учи, като стипендиант на чешкото правителство в Аграрния университет в Прага. Усърдието му нямаше граници. И то беше оценено от преподавателите възможно най-високо. Още през първата учебна година той се изяви като абсолютен отличник и такъв остана до края на следването си.
Иван беше хубаво момче с черна, гъста и къдрава коса и ведър характер. Колегите му се отнасяха с неподправено уважение към него и често го търсеха за съвет по неясни въпроси от различни учебни дисциплини.
И сега на Староградския площад, до знаковия паметник на Ян Хус, групата студенти водеше подобен разговор. Пролетното време беше меко и слънчево. Лек ветрец галеше лицата на младежите и правеше усмивките им по-мили и привлекателни. Вятърът отхвърляше назад и встрани косите на момичетата и откриваше ведрите им и красиви лица.
– Иване, кога е изпитната ни дата по зоология? – попита Итка българския си колега.
Иван бръкна във вътрешния джоб на сакото за учебната програмата, но заедно с листчето извади едно алуминиево гребенче, донесено от България. То падна на плочника, при което се разнесе метален звън. Итка впери поглед и забеляза гребенчето, наведе се, взе го и забравила за изпитната дата, започна да го разглежда с голямо любопитство.
– Иво, майка ми от много време търси безуспешно метално гребенче за малкия Джеки, домашния ни пудел. Ти докара ли твоето кученце от България?
Бедната Итка. Тя не знаеше, че семейството на Иван едвам свързваше двата края. Недояждане спохождаше членовете му от дълги години насам. Затова никога никой не беше загатвал за вземане на куче в семейството. Алуминиевото гребенче служеше на него, за сресване, макар и по-рядко на гъстата си къдрава коса.
Остроумният младеж намери бърз изход от неволната клопка и моментално отсече.
– Итко, с голяма мъка се разделих с моя елегантен Сетер. Гребенчето взех със себе си, за да си спомням за него. Да знаеш, че много ми липсва. Независимо от това, щом имате нужда от метално гребенче за сресване на вашия пудел, подарявам ти го от сърце.
– Иво, само да знаеш колко ще се зарадва майка ми.
Иван скри някои подробности за алуминиевото гребенче. Основната беше по-грубата отливка на зъбите му и честото отскубване на косми при сресването, попаднали в незабележимите процепи на зъбчетата.
Не мина много време, когато Итка донесе три елегантни игелитови гребенчета на Иван, като отплата за металното.
От тогава минаха много години. Иван е на почетна възраст, с неоспорим авторитет и голям престиж в научните среди и обществото. Но споменът за металното гребенче не го е напуснал.
--------------
Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.