Жертва на науката

Бай Гачо седеше на пейката в северния край на хорището и водеше оживен разговор с околийския агроном. Интересуваше го от научно гледище могат ли да се използуват твърдите човешки изпражнения за торене на зеленчуковите култури.

– Могат, разбира се че могат – уверяваше го агронома. – Та това е органична материя. Всички органични субстанции, разбира се, ако не са обременени с някои отровни вещества, имат определено значение и с успех могат да служат за торене на всякакви растения, включително и на зеленчуковите – беше категоричен околийския агроном Шопов.

Бай Гачо слушаше внимателно думите на агронома. “Все пак това е наука. На нея трябва да се вярва” – разсъждаваше той.

– Значи ако аз изнеса отпадъците от моята фамилия в зеленчуковата си бахча ще получа повече домати, пипер, зеле… Така ли? – попита за сигурност повторно той.

– Така е – отвърна категорично агрономът.

Бай Гачо беше дърводелец. Стимулиран от думите на Шопов, още същия ден той скова едно сандъче от избрани чамови дъски. Тури му два широки каиша, оразмерени за неговия ръст. Десния го направи подвижен, с халка в края, за закачане към специална желязна скоба, прикрепена неподвижно в ъгъла на сандъка. Пробва го без товар и установи, че е много удобен за пренасяне на твърдите фекалии до градината, която отстоеше на петстотин крачки от дома му, в местността “Селски врис”.

Между къщата на бай Гачо и оградата на съседа му Иван Ахтополски имаше тясна междина. Преди известно време, по взаимно съгласие, те решиха да отсекат една стара джанка, която растеше точно по средата на пътеката и пречеше и на двамата. На Гачо за спокойно движение, а на Иван, че хвърляше сянка и затрудняваше развитието на чесъна, лука и марулите в и без това малкия му двор.

Джанката отсече Гачо, с брадва. Трудно му беше да замахва близо до земята и той отсече дървото на около един човешки бой над основата му. Дънерът на джанката остана да стърчи без корона.

Беше ранна пролет. Много преди да настъпи време за засаждане на основните зеленчуци. Бай Гачо беше оправил фитариите и възнамеряваше да закара овчи тор на бахчата. Но разговора с младия околийски агроном, най-напред го накара да помисли, а след това и да реши, вместо овчи тор да използува за тази цел човешки тор. “Ако не по-добър, ефектът ще бъде еднакъв, както при торене с овчи тор. Нали е органична материя” – спомни си думите на околийския ученолюбивият селянин.

Обладан от мисълта за нововъведение при отглеждане на зеленчуците, бай Гачо изчака да се стъмни, хората да си легнат и когато всичко заспи, той да изнесе от септичната яма част от отпадъка на зеленчуковата градина. И без това тя беше препълнена и трябваше спешно, макар и малко, да се поопразни.

А сандъчето стана бижу. Дъските, освен гладки, бяха и шпонтвани. Капка не можеше да капне от тях. Важното сега беше той да товари внимателно.

След полунощ Гачо излезе от дома си. Огледа се, ослуша се и реши, че е време за работа.

Нощта беше лунна и ясна. Усещаше се полъхът на пролетта. Скоро бяха цъфнали розовата циклама (кукуряк) и синята иглика (Петкови гащи). Кокичето отдавна беше прецъфтяло.

Въпреки отдалечеността от гората, в селото се усещаше приятният аромат на разлагащата се горска шума.

Бай Гачо сложи сандъчето на един висок камък близо до отвора на ямата и с наскоро купена крива лопата, започна внимателно да го пълни, така че нищо да не падне извън него. Тази работа не го смущаваше, защото още от младини беше изгубил мирис. Жена му кака Величка се мъчеше да му угажда. Готвеше му ароматни гозби, но той не усещаше по същата причина.

– Гачо бре – казваше тя често. – Ти не харесваш ли манджите ми? Днеска съм турила сушена манатарка в яденето, а ти нищо не казваш. Сякаш не ти харесва.

– А-а-а – отвръщаше бай Гачо. – Ами хубаво е.

А той действително нищо не усещаше. Дори силната миризма на чесъна не възприемаше, макар че много го обичаше.

След като сложи десетина лопати в сандъчето, той клекна до него и пъхна левия каиш на рамото. После прехвърли през рамото и десния и закачи халката му на куката в долния ъгъл на сандъчето. Бързо се изправи, огледа се отново и тръгна към изхода. Отдалеко, в лунния здрач, видя силуета на дънера от отдавна отсечената джанка, който беше по средата на тясната междина.

Бай Гачо тръгна по пътечката, откъм дървената ограда на съседа. Но тя се оказа тясна и той не можеше да се промъкне. “Е, има и друга възможност” – помисли той и се отправи от другата страна – между дънера и зида на неговата къща. Но и тази пътечка се оказа тясна. “Как не съобразих да скова по-тясно сандъче” – отново си помисли той. Забеляза, че точно на височината на сандъчето има изпъкнал камък от зида на къщата, който пречеше да “премине” сандъчето.“Ако клекна, сигурно ще се измъкна с товара” – продължи да разсъждава бай Гачо. И се сниши възможно най-много. Опря се с дясната ръка в зида за по-голяма устойчивост и придвижи крак напред. Но за голяма негова изненада и сега не успя. “Остава ми последната възможност – да се изправя на пръсти. Долната част на сандъчато е по-тясна и сигурно ще успея” – взе  последното си решение той.

Повдигна се на пръсти. Част от сандъчето се провря в междината и той реши, че вече е успял. И леко се наведе напред. “Леко”, но достатъчно, част от съдържанието на сандъчето да се излее по врата му и от там през гърба да проникне до крачолите на панталона.

Без никакво бавене бай Гачо смъкна сандъчето от гърба си. Съблече дрехите си и ги хвърли до оградата.

Времето не беше съвсем топло. Беше началото на март. Хладна беше и водата от дворната чешма. Това не попречи той да се изплакне с хладка вода. След това влезе в приземния етаж, където се намираше семейната кухня. Стаичката беше топла. Върху плочата на все още горящата печка имаше бакър с топла вода. Бай Гачо го изнесе на прага на входната врата. На два пъти сапуниса тялото си и се изкъпа. Преоблече се и изхвърли край село, на подходящо място, изцапаните дрехи и фаталното сандъче. Легна на миндера в кухнята за да не безпокои жена си.

 От тогава бяха минали няколко месеца. Беше горещ, летен ден. На сянка, под вековна черница седяха тримата приятели – Гачо, съседа му Иван Ахтополски и скоро пристигналия им земляк, професор по аграрни науки. Дошъл на двуседмична почивка в родния край, да се порадва на Странджа и Велека и да види приятелите си. Между тях беше и бай Гачо. Този сърдечен, винаги усмихнат и добродушен човек.

– Слушай, професоре, вярно ли е това, което ми разказа околийското агрономче? – и той изложи наученото от него за човешките отпадъци и възможността да се използуват за тор на растенията.

– Може, но те съдържат много хлор и мазнини, които са вредни за растенията. Този тип отпадни продукти, в някои от големите градове в развитите страни се преработват в специални за тази цел предприятия и след като се освободят от вредните им съставки, се продават на хората, като тор за растенията.

– Значи това, което ми каза агрономчето е и вярно и лъжа. Но нейсе. По-важното е, че аз се хванах на въдицата и…  той махна с ръка и разказа на двамата си събеседници какво му се беше случило.

– Значи такива перипетии си преминал – през смях отвърна професора и добави. – Науката иска жертви. Нали знаеш, човек се учи докато е жив.

– Аз съм доволен, че никой не разбра. Иначе щях да стана за смях на цялата село.

– А, а, не разбра. Цяла седмица се разнасяше миризмата из махалата. И всички разбраха откъде иде. Ама, как да е. Но ти нали си без мирис, нищо не си угадил – намеси се в разговора Иван Ахтополски. И добави. – Но истинската причина никой не разбра. Сега е научихме.

– Ей, да не би още да намирисвам, а? – попита Гачо и весело се засмя.

– Всичко е минало приятелю, но случката си я бива – добави професора.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.