Кобилките на Градю

Двама приятели веселяци – Митрю и Градю, от странджанското село Звездец, се договориха да смелят по някой чувал брашно на Кубареловата воденица. Тя отстоеше на седем-осем километра от селото. Не знаеха ще има ли много като тях на воденицата и дали ще се наложи да чакат дълго реда си. Затова взеха за храна бучка домашно козе сирене, малко осолена сланина и хляб.

– Без ракийка не ми се тръгва – каза Митрю.

– Аз пък ще взема и една манерка от мойто винце. Пил си го и знаеш, че е хубаво. Най-важното е, че е от грозде – пошегува се Градю.

– Добре – съгласи се Митрю. – Нали знаеш, на човек му е весело, като си пийне.

– След като се наобядваш, мини да хвърлим на каручката моето житце и след това ще натоварим и твоите чували – каза Градю.

– Готово! – отвърна Митрю.

Двамата бяха добри приятели от ранно детство, винаги си помагаха. И когато приготвяха и караха дърва за огрев от гората, и когато оряха дръгливите си нивки, и сега, щом дойде време да мелят брашно за зимата. Друго е, когато са двамка. Сам човек за нищо не става.

Градю имаше лека шарена каручка. Измайстори я бай Гачо, известен железоколар от Граматиково. Двете му дребни, но корави кобилки – Странджа и Янтра се справяха с всякакви баири, дори когато каручката беше много натоварена. Той следеше поведението на хубавите си кобилки и при нужда им  помагаше, като буташе отзад каручката. След всеки труден преход редовно им даваше по едно-две калъпчета захар. Това затвърдяваше обичта не само на стопанина, но и на благородните животни към него. И той често казваше:

– Умни са мойте кобилки. Винаги разбират кога съм на зор и никога не са ме оставили в беда.

Градю докара един от най-добрите сарачи на Бургас, който взе мярка на място и им направи удобни кошуми. Младата му жена изработи големи, червени хунди (пискюли). Стопанинът ги  окачи на напречния ремък, който минаваше по средата на челата на животните.

Когато прекосяваше селото с каручката, всички го оглеждаха и се радваха на мукаятлъка му. Радваха се на добре почистените и вчесани кобилки, както и на грижливо боядисаната в жълто и синьо напевна каручка.

Приятелите натовариха зърното и потеглиха по мекия горски път към воденицата. Двамата също седнаха върху натоварените чували.

Бяха приятно изненадани. На воденицата имаше само един клиент  и житото му беше наполовина смляно.

Бай Анигности, дългогодишен мелничар , посрещна двамата си клиенти с широка усмивка и дружелюбно поздрави.

Здрасти и добре дошли, момчета.

Те също отговориха на поздрава и пъргаво скочиха от каручката.

Градю освободи кобилите, върза ги на сянка под близката елша и, както винаги, окачи на вратовете им козинявите торби с овес. След това двамата с Митрю разтовариха чувалите близо до коша над мелничните камъни на воденицата. Трябваше да изчакат да свърши зърното на малкотърновчанина, за да насипят своето.

– Бай Анигности, какво ще пийнеш? Винце или ракийка? – попита любезно Градю и добави. – Дай някое саханче да нарежем сиренце и сланинка за мезе. Ясно, че няма да се наложи да спим на воденицата и рано, рано ще се приберем.

– Така е. Имали сте късмет. До сутринта, в продължение на цяла неделя, тука не можеше да се разминеш от хора. Сега е спокойно. Народът смля колкото му трябваше. Вече и за мене настъпват по-спокойни дни – отговори бай Анигности.

Той тръгна бавно към воденицата и донесе две калайдисани саханчета и четири вилички. Чаши тука не се използуваха.

Под дебел, силно разклонен габър, воденичарят беше направил от изгладени осикови пръти маса, а от двете й страни, също от осика беше сковал дълги колкото масата пейки.

– Буйрум! – каза бай Анигности и подаде съдинките и прибора.

Всички се настаниха на пейките по двама от дългите страни на масата. Градю извади бутилката и манерката, а Митрю наряза сланинката и сиренето.

– Първо най-възрастният – каза Градю и подаде шишето с ракия на мелничаря.

– Наздраве момчета, да е берекетлия! – и отпи от огнивката. – Баят сертлия е – добави той и избърса дебелия си мустак.

Всички пиха. Поговориха за реката, за рибата в нея, за гората. Такива разговори са нещо обичайно за странджанци, защото целият им живот е пряко свързан с планината и реката.

Дойде време и те да насипят. Дойде и време да си тръгнат. Още беше рано.

Натовариха брашното, взеха и полагащите им се трици, впрегнаха и поеха нагоре към селото. На баира вървяха пеш и помагаха на кобилките, като бутаха каручката на по-стръмните места.

Излязоха на високото. След кратка почивка, за отмора на животните, поеха отново по равния, а на места и леко наклонен път към селото. Те също се качиха на каручката. Не бяха минали петстотин-шестстотин крачки и на пътя се показаха двама цигани от тяхното село – Амер и сина му Ачо. Бяха от голяма чилингирска фамилия, заседнала в селото преди петнадесет години. Циганите се ползваха с добро име. Правеха различни железарски услуги на населението не само от Звездец, но и от околните села. Хората ги обичаха и живееха в мир и разбирателство с тях.

– Градю – обърна се Амер към каруцаря. – Ай да земеш и нас, че ни паднаха ногите да вървим пеш от Търново.

Градю видя, че Амер държи в ръка гъдулка и развеселен от пийването отвърна.

– Нямам нищо против, ако през  целия път до село свириш.

– Готово – отвърна Амер. – Ама нека малко да си зема сулук и тогава.

И двамата възседнаха каручката в движение.

– Е, хубава работа е да се возиш, лошо е да вървиш пеш – каза доволен Амер. – Ще спестим едни подметки – добави шеговито той и показа босите си крака.

– Вашите подметки нямат скъсване. Хайде, чакам да изсвириш някоя тъжна мечкарска и да попеете със синчето.

Амер се беше разчул в цялата околност, че е сръчен гъдулар. Бил и добър певец. Но Градю не бе слушал изпълненията му.

В бутилката беше останала малко ракия. Каруцарят я подаде на циганина, който набързо удари две глътки.

– Брей убава работа, Ачо, ем те возят на каруца, ем те поят с ракийца. Аферим бе, момчета – развесели се бай Амер.

Странджа и Янтра дърпаха без особени усилия, натоварената с брашно каручка. Веселата компания беше допълнително бреме, но кобилките вървяха спокойно по пътя.

– Бай Амер, хайде, раздрънкай тая пущина! – обърна се отново към циганите Градю. Нямаше как. Амер взе инструмента, поизпъна струните му и прекара дървения лък по тях. Те изръмжаха дрезгаво и силно. Гъдуларят беше готов да запее популярната песен:

“Отдолу иде Кермечи Георги,
Кермечи Георги с куцото магаре”.

Но двете яки кобилки при мощния и дрезгав звук на гъдулката трепнаха, изправиха уши и уплашени хукнаха в неудържим галоп по мекия, наклонен горски път.

Градю хвана здраво юздите, изправи се и ги опъна с мускулестите се ръце. Кобилите вдигнаха глави, но продължиха своя неукротим бяг по увеличаващия се наклон. Отзад напираше натоварената каруца. Уплашиха се и пътниците. Изведнъж каруцата излезе от пътя и конете се понесоха освирепели надолу по поляната. Усилията на Градю бяха безуспешни. Кобилите буквално летяха. При минаване край нисък храст, дясното колело се закачи в него. Кобилите заедно с ока се откъснаха от возилото и продължиха своя вихрен бяг. Каруцата се завъртя около храста и се преобърна с трясък. Канатите се счупиха, а чувалите с брашно се изтъркаляха няколко метра напред. Разпиляха се и пътниците. Амер пъшкаше, легнал по гръб на тревата. На три крачки от него синът му Ачо седеше на поляната. Градю и Митрю се бяха изправили и изтърсваха дрехите си от полепналата трева по тях. Макар и поизплашени, нито един от пътниците не беше контузен.

Голяма част от чувалите бяха отвързани и брашното разпиляно на поляната. На места то беше на по-дебел пласт и част от него можеше да се събере.

– Ама я направихме! – каза Градю. – Че и селото е на три километра. Няма друг изход. Ти оставаш тука, а аз тръгвам да докарам конете. Каручката е здрава, само окът се е измъкнал. Ще взема една лопата да посъберем каквото можем. И тесла ще донеса да пооправим канатите. Отиде ни трудът и радостта!

Не след дълго Градю се върна с кобилите.

– Намерих ги окумени пред къщи. Какво да ги правя хайванчетата? Пак ги почерпих с по две калъпчета захар. Те не са виновни. Откъде се яви тоя Амер!

Двамата приятели събраха каквото можаха от разпиляното брашно. Сковаха където трябваше канатите, натовариха отново чувалчетата и кротко поеха към село. Близо до селото те отново настигнаха циганите.

– Да хвърлиш тая гъдулка! Тя не свири, а ръмжи като мечка. С нея можеш само да плашиш умните животни – каза Градю.

– Ти си виновен! – отвърна Амер. – Трябва да ги караш и в града, та да свикват и от нищо да не се плашат. Нужна е култура – каза поучително Амер, като се усмихна горчиво и продължи пътя си за село.

Митрю се почеса по главата и с угрижен израз на лицето, изложи своето мнение по случилото се.

– И баща ми е казвал: “След голяма радост, идва някаква мъка”. Ей днеска, така хубаво тръгна всичко, а виж как завърши. Сега трябва да мисля откъде да купя поне три чувала жито да изкарам зимата.

– Така е. Дяволът си знае работата – отвърна Градю.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.