Остроумието на Куция

В кръчмата на Христо Клинчето си пийваха млади и възрастни, кой вино, кой ракия. Между тях бяха и двамата известни селяни – Петър Куция и Митю Пелтека.

Бай Петър беше с вроден недъг – десният му крак беше по-къс от левия. При движение, той накланяше на дясно цялото си тяло и това не убягваше от погледа на мало и голямо в селото. Когато хората заговаряха по някакъв повод за бай Петър, за да няма недоразумения, те винаги добавяха “Куция”. Петровци в селото много, но “Куция Петър” или “Петър Куция” беше един. Шеговит и остроумен, пръв ловец в селото, на който никакъв дивеч не убягваше, особено заек. Той беше точен и в лова на белки, лисици, глигани и всякаква живина, приютена в безкрайните вековни гори и маломерните поля на Странджа.

Бай Петър, вече на втори “облак (смес от мастика и мента), което за него беше достатъчно, за да е с приповдигнато настроение и в състояние да отговори на всякакви предизвикателства.

През две съседни маси разгорещен разговор водеше Митю Пелтека. Той беше резервиран към Куция – не му допадаше добронамереността на неговите  съселяни към Куция. Считаше се за по-образован и по-знаещ от него. И наистина, Пелтека беше ходил на училище до четвърто отделение, четеше и знаеше географията. Тази думичка, изречена пред Куция, сигурно щеше са го затрудни. А Митю Пелтека можеше да каже коя е столицата на Америка, Англия, Франция, Германия и много други европейски и неевропейски държави.

Заради “гладкото четене” от много години беше глашатай на селото. От махала в махала, с барабан в ръце, той събираше хората и старателно, макар със заекване, прочиташе дадената му поредна заповед или съобщение на кмета по различни въпроси на държавната управа в селото. Народът се струпваше и с голям интерес изслушваше писаното от кметското наместничество – някои за да са в крак с изискванията на действуващата управа, а други да се позабавляват с интересното четмо на Пелтека, който изричаше всичко с особена интонация и множество засечки в членоразделната си реч. Независимо от подбудите, населението слушаше с интерес любимия се глашатай.

Пелтека често четеше писмата на младите войничета до неграмотните им родители, които го възприемаха като образован човек. Образован, но и обременен с недъга да пелтисва. Казват, че като малък се уплашил от куче. Лели му куршум, но нищо не помогнало и той си останал пелтек. При по-малко напрежение, заекването му не бе така забележимо, но когато искаше да се изяви, като човек, който казва истината или да се наложи със знанията, той заекваше силно и лицето му правеше мъчителни гримаси.

С голямо увлечение Куцият разказваше на тримата си съседи по маса, за своя успешен улов от предишния ден. Как само за два часа, в местността “Пържен пожар” убил три заека, единият голям колкото угоено шиле.

Митю следеше какво говори Куция и казаното за големия заек беше сигнал веднага да се включи в разговора.

– Пе-петре, ти ка-какви ги при-прикааазваш бе? Ти зна-а-еш ли ко-колко тежи е-едно уу-гоено ши-иле? Ха ка-ажи де!

– Вече казах – целомъдрено отговори Куция. – Колкото един голям странджански заек-горянин.

Пелтекът за миг усети, че е овладял положението и е поставил на тясно Куция и реши да покаже и затвърди своето превъзходство с не съвсем тактичния си втори въпрос.

– Пе-петре, ка-а-жи, не–е-ка вси-ички чуят. За ко-колко вря-яме ще-е о-отиде-ш до ря-яката (Велека отстои на пет километра от селото).

Куция схвана моментално подигравателната нотка във въпроса на Пелтека, обърна се седешком към него и със самочувствие на човек, който по интелект и остроумие стои много над противника си отсече:

– Димитре, докато ти изпееш “Шуми Марица”, я ше съм в ряката.

Този отговор буквално срази Пелтека. Затова допринесе, освен категоричния тон, с който Куцият отговори, но и изпълнените с доволство, полуиронични усмивки на множеството млади и стари свидетели на спора, дошли да се почерпят в кръчмата на Клинчето.

Дори млад мъж, на около 30-на години, седнал на масата до входа на кръчмата се провикна.

– Браво бе, бай Петре! Как ти дойде на акъла такъв отговор, бе?

След този случай, Пелтека никога не са опита публично да спори с Куция и когато възникнеше възможност, винаги отбягваше какъвто и да е сблъсък с него.

По-късно Петър изрече и хората в селото при удобен случай повтаряха мъдростта: “Остроумието не е дадено на всеки, дори и на образованите”.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.