Подивелият котарак

Странни хора са странджанци. Шегите и смехът са съществена черта в поведението им. Това е присъщо не само за възрастните, но и за децата.

Малкият Гошко завърши четвърто отделение в Бургас и пристигна в родното си село Граматиково, да прекара лятната ваканция. Там вече беше по-големият му брат – Иван. Тука децата се чувствуваха волни, безгрижни и безкрайно щастливи. Макар че семейството им отдавна се беше изселило в града, те обичаха  родното си село и освен лятната, често тука прекарваха коледната и великденската си ваканции. Семейството имаше собствена къща с всички удобства за нормален живот в нея. И като всеки селски дом и те имаха любим котарак. Най-големият брат Стайко го беше кръстил Хамид. Хубаво, султанско име. А и той беше с внушителна и горда осанка. Същински малък леопард – жълт с бели ивици, разположени напречно на тялото.

Семейството се тревожеше докато е в града, кой ще се грижи за Хамид. И когато съседката, леля Калина, се съгласи да гледа котарака, децата бяха на върха на щастието си.

Хамид сам си осигуряваше необходимата му храна. Той беше първокласен ловец. Не само на мишки. Всякакви диви птички бяха негова редовна гозба. Ходеше в гората. Но най-често посещаваше лонгоза над Селски врис. Там гъмжеше от косове, синигери и други дребни птички, които осигуряваха богата трапеза на котарака. Той беше винаги охранен.

Проблем за Хамид беше зимата, студът и особено дебелият сняг. Тогава той преживяваше у леля Калина.

Когато Гошо и Иван пристигаха в село и отваряха вратата на родната си къща, котаракът се появяваше изненадващо и с нежно мяукане се умилкваше ту на единия, ту на другия брат. Радост изпитваше не само Хамид, но и децата. Двете братчета му угаждаха и той се разхождаше като същински господар в къщата.

След като пристигна, Гошо излезе да види приятелчетата си в селото. Срещна се с Митко, Пенчо, Марин, Кочо, Желязко и Тошко. Гошо идваше от големия град. Местните деца си мислеха, че е нещо повече от тях. Имаха впечатление от миналата година, че по-точно замерва врабчетата с прашка, че е решителен и плува в дълбоките вирове на реката, както никой друг. Особено ги впечатляваше, че обърнат на гръб стои (се задържа) на повърхността на водата без да потъне.

– Научил се е на морето – казваха често в разговор помежду си приятелчетата му. Не му завиждаха, но го облазяваха.

Някои се опитваха да му подражават, но без успех. На това беше способен само Гошо. Никой не можеше да скача като него от скалата на “Долчинката” във водата на Велека.

Гошо разказваше интересни неща за Бургас, особено за пристанището, за плажа, за големите сгради и за училището.

В представите на своите приятели в село, той се беше превърнал в идол. Още повече, че голяма част от тях не бяха ходили в големия град и не бяха виждали море.

Ден след пристигането на Гошо, децата се срещнаха на игрището. Тошко донесе футболна топка. Заиграха мач. Желязко беше вратар, Кочо и Тошко бранители, а Гошо, Пенчо и Марин – нападатели.

След като се позабавляваха и поизмориха, те седнаха да си починат.

Да отидем на реката. Има време. За половин час сме там. Ще се изкъпем и по обяд сме обратно в село – предложи Коста.

Всички моментално се съгласиха. Гошо се отправи на бегом в къщи. В двора го срещна брат му Иван.

– Къде бе, Георги? – попита той.

– Отивам на реката с цяла тайфа. Ще се къпем – отвърна   Гошо.

– Нека ти помогна. Ще ти сложа малко хляб и сирене в бялата торба, докато се преоблечеш.

Това допадна на Гошо, защото бързаше. Бяха се уговорили да се чакат на пътя, под стръмната поляна, от южната страна на селото.

– Добре, бате. Така няма да закъснея. Но, ние няма да се бавим. Затова няма нужда от храна – добави Гошо.

– Не се знае. Вземи си торбичката с нещо за хапване. Всичко може да се случи.

Той сложи набързо нещо в торбата и я подаде на братчето си.

– Хайде бягай, да не закъснееш!

Торбата беше издута и доста тежка. Гошо я метна на гърба и бързо излезе от къщи.

Като отмина десетина крачки, батко му също тръгна след него. Наблизо живееше леля им Катерина. Пъргава и работна жена, известна шегаджийка в селото. Иван се отби при леля си.

– Лельо, тръгвай с мене да видиш какво ще стане с Георги.

Гошо вече се спускаше по стръмната поляна и радостно се провикна.

– Идвам…

Двама от групата – Коста и Митко вече бяха долу на пътя и чакаха да дойдат останалите. Лелята също пристигна и попита племенника си.

– Ванчо, леля, защо ме викаш? Толкова работа имам. Какво пак си измислил?

– Гледай, гледай, какво ще стане с Гошо – повтори Иван, вперил поглед в брат си.

Гошо беше по средата на поляната. Изведнъж го обзе ужас, когато усети нещо да се забива в гърба му. Не един, а няколко шипа се забодоха едновременно. Докато се чудеше какво може да е, нещо в торбата се раздвижи, обърна се. И отново всичко замря. Изчезна и боцкането. “Сигурно е някакъв караконджул” – светкавично помисли Гошо.

Като малък батковците често му разказваха, че около селото и в него шетат разни духове. В гераните например имало чудовище, което се наричало Топък, а ей така свободно из селото или в гората си бродел и правел бели друг дух, наричан Караконджул. “Но те се явяват само през нощта, а сега е ден”. Пък и всичко спря. “Така ми се е сторило“ – разсъждаваше Гошо. Но още на втората крачка всичко се повтори и то с по-голяма сила.

“Значи е караконджул!” – помисли Гошо и с все сила удари торбата в земята.

Като видя реакцията на братчето си, Иван се преобърна два пъти през глава и избухна в неудържим смях и каза на леля си.

– Вместо храна турих Хамид в торбата на Георги.

Лелята разбра колко опасна е тази шега и какви последствия може да има за детето, и бързо се смъкна по нанадолнището. Прегърна изплашения се племенник и бързо изрече.

– Батко ти вместо храна, напъхал котарака в торбата, леля. Не се плаши.

Изумлението на Гошо беше пресечено като с нож. И той се утеши. Но му стана мъчно за Хамид.

– Горкият Хамид! Колко ли е изплашен? – каза той.

Котаракът беше неподвижен. Неподвижна беше и конопената торба.

Гошо тръгна към нея, за да освободи любимия си котарак, да го погали и успокои. Сръчно отвърза торбата. Но Хамид, ужасен от станалото, изхвръкна като куршум и се отправи, със силен бяг, към близката гора. И… повече не се върна. Подивя.

Хората от махалата разказваха, че са го виждали в гората. Но той ги забелязвал отдалеко и бягал от тях.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.