Завръщане

Завръщане

От забулената в червеникав прах кола слезе възрастен човек. Мазолестите му ръце изглеждаха големи и за набитото му тяло. Над обветреното лице се вееше рядка, сивкава коса. Затръшна вратата и прекоси пътя. Заслонил очи, впери поглед към легналото в дефилето селце. Наблюдаваше продължително, напрегнато. Беше неспокоен. Запали цигара, нервно махна с ръка и подкара колата надолу. Спусна се по инерция, без да отделя крак от спирачката на площада спря на метър от мен. Свали прозореца и запита:

– Можете ли да ми кажете отде се минава за къщата на Васил Ковача?

Жените с любопитство го загледаха. Едната се приближи съвсем наблизо и надникна.

– През новият мост, вляво, и веднага в дясно – отговорих.

Колата спря пред стара облицована с посивели и напукани дъски къща. Личеше скорошен ремонт. Прозорците и вратите бяха боядисани в зелено и обковани накръст. Мъжът измъкна щанга и с отривисто движение смъкна закованите дъски. Мушна ръка нейде под керемидите, извади увит в найлон ключ и посегна да отвори. Неизвестна порода кутре, изплезило език, го наблюдаваше с немигащи очи.

– Ха, имам си посрещач, виж ти – весело подвикна мъжът и бавно влезе в къщата, която го обгърна със стенеща тишина.

Селото, разположено между два хълма, имаше до сто и двайсет къщи. На единият хълм склоновете са обрасли с дъбове и зелени борове, на другият лозята са се разхвърляли на припека, от който вината ставаха гъсти и сладки. Малката рекичка цяла година не губи водата си, извива се посред село и го дели на две.

Тук всички се познават. Каквото и да се случи, по някакъв магичен начин за късо време и последният човек научава новината. Едва съм направил десет крачки от общината и срещу ми изниква приятелят ми Петър, ветеринарния. Размахва вечната си чанта, приближи и извика:

– Научи ли? – тъй като му отговорих с мълчание, додаде. – Абе, не знаеш ли! Васил Ковача се завърнал!

Посвикнахме с връщането на разни хора, та възбудата му ме учуди. Васил Ковача... Нещо ми прещрака, но нищо определено. Изглежда бе доста отдалечено във времето. И в мен.

– Ясно! Нищо не ти говори. Имам малко работа в стопанския двор и до час-два съм при теб.

В далечината, почти опряло на хълма, слънцето бавно слизаше, помъкнало след себе си целия хоризонт.

Нощта настъпи изведнъж. Боровете се люлееха, шумяха в тъмнината. Белият вятър се беше развихрил и изключиха електричеството. Мракът легна още по-ниско. Помъкнал петлитровка с алжирка, оставих приятелят ми да ме води. Когато наближихме, разбрах накъде сме тръгнали. Беше последната къща в селото, изоставена от много години. Засипваха я с най-различни предложения – ту да я престроят в лечебница, ту за склад. Напоследък разбрах кой е собственикът й. Чу се за него по радиото, показаха го по телевизията, писаха и вестниците.

Вратнята стоеше широко разтворена. Дълга застлана пътечка водеше до едноетажна къщурка, зад която започваше гората. Под здравата дъбова врата се прокрадваше слаба жълтеникава светлина. Още преди докторът да почука, отвътре се чу лай и почти веднага се отвори. На вратата стоеше едра фигура с газена лампа в ръка. Посмутихме се, най-вече аз, така неканени, по тъмно нахълтваме, но заедно с първата гръмотевица се чу дълбок, гърлен глас:

– Добра мисъл сте имали да дойдете – и се отмести от вратата.

Стаята беше застлана с черги. В единият ъгъл, опасана от миндерлъци и дъбови трупчета, се ширеше грубо скована маса. Бе разхвърляно. Забелязал смущението ни, домакинът изрече:

– За пиене и разговори неудобни места няма! – и ни подкани да седнем.

Виното заискря в чашите. Мълчахме. Нещо не вървеше. Взаимно се наблюдавахме, новият ни познат изглежда бе мълчаливец.

– Ха наздраве и добре дошли! – изрече стопанинът и вдигна чаша. – Без официалности! За вас съм Бай Васил.

– И ти добре дошъл, бай Василе.

– А благодаря. Ама вие да не сте журналисти?

– Журналисти ли? Откъде накъде? Не съм чувал да се движат с пиенето си – като се засмя, отвърна Петър. – Аз съм тукашен, на бай Яни съм момче, а този – и кимна към мен – е заселник. От доста време. След войниклъка се задоми.

Бай Васил ни погледна внимателно. За втори път днес видях очите му. Сини, дълбоки, скрити под рунтави сиви вежди.

– На Яни ли... – провлече и дълго замълча. – Бяхме заедно в картечния взвод. Не можа да се върне. Там си и остана. В пустата... Много си пораснал. А ти – и се обърна към мен – добре си направил. Хубав ни е краят. И още по-хубави – момите. Никъде няма такива звезди. Така блестят, зарад спомена за тия звезди съм стоял цели нощи буден...

Замълча. Навън трещяха гръмотевици. Чуваше се как клоните шибат въздуха. Домакинът се закашля сухо като за проба.

– А това за журналистите, аз само така... Между тях имам много приятели. Особено един. Младо момче! Единственият, който дойде при мен, при бригадата на сто и петдесет метра височина, да вземе интервю. Когато отдолу ми се обадиха, че ще ни посети журналист, не обърнахме внимание. Мислехме че е шега... Но да видите, по едно време чуваме – отнейде се носи музика! Ама че работа. Поглеждаме надолу и виждаме едно голобрадо с очила помъкнало джунджурийките си, че и музика си пуснало. Може и за кураж, де да знам. Но не е важно! Посрещнахме го с “ура”. Толкова време висях между небето и земята, само това момче дойде на работното ми място. Имаше право да напише във вестника “А ГОРЕ БЕШЕ ЧУДЕСНО!” Там при нас няма началници. Отдолу от земята, кротко-кротко по телефона. Нашего брата не е лесен. Ако се ядоса, може да рече – не ми давай акъл, ела да покажеш!

Бай Васил стана и доля в чашите. Сложи дърва в печката, подпря се на прозореца и се заслуша навън. Вятърът се ожесточаваше.

– Ако поспре, ще завали – обади се докторът.

– Няма да е лошо – поде стопанинът. – А наздраве де. Няма да се каним.

Посегнахме към чашите. На слабата светлина алжирката изглеждаше черна. Бай Васил пи продължително, на едри глътки. Забърса уста с корава ръка и като ни изгледа издума:

– Предполагам за какво сте дошли. Сигурно цяло село си шушука каква ли я оплеска Ковача, че след толкоз години пак до бащината си къща опря...

– А, не, такова ние само така – прекъсна го Петър, но бай Васил махна с ръка:

– Знам, знам. Нашенецът докато не задоволи любопитството си, ни работа подхваща ни сън го лови. Ей, трийсет и три години не са малка работа.

– Нима са толкоз?

– Точно. А се едно беше вчера... – отново вдигна чашата и за пръв път запали цигара. – Безброй са човешките съдби. Низ от случайности.

Цигарата димеше бай Васил зарея поглед и заговори разсеяно:

– От село на фронта бяхме петнайсетина акрани. Десетина се върнахме – погледна скришом към доктора. – Ако ви кажа, че след това много неща се промениха, ще ви излъжа. Поне аз така ги усещах. Сега е друго и на вашето поколение му е лесно да говори. А тогава нямаше електричество, вестниците бяха нарядко, рейс – веднъж седмично. Въртях чука, имах и чифт волове. Нивиците бяха малко. По това време родителите ми ме напуснаха. Останах сам. Братята примамени от града, който в това време като мътна ръка събираше в себе си водите на бистрите планински потоци също заминаха. Така няколко години. И изведнъж – ще се образува стопанство. Добреее! Ти бай Василе, ще си въртиш чука и клещите, ще оправяш каруците на стопанството, а чифтът – в общия обор. Жегна ме. Как така бе, хора! А като научих, че голото Павле ще стопанисва впряговете, съвсем се запънах. Че той счупи рога на черния ми вол как тъй ще се грижи за добичетата...

– Да ама той нали зарад кака Дана? – обади се Петър.

– Брее и това ли се помни – поусмихна се бай Васил. – Така си беше. Имахме си задявка с Дана. А Павлето, тогава му викаха Голото, и той не бил безразличен към нея. Една вечер ни видял като сме... седели край плевнята... и... строшили рога на вола ми. Дигна се малко шум из село и след няколко дни Дана замина с едно момче от заставата. Беше по време на уволнението. Към Плевенско някъде. Не можех да си намеря място. Не щеш ли, веднъж в ковачницата намерих парче вестник. Изпоцапано, някой си увивал сирене в него. Поразтворих го и... край. Реших. Търсели работници за голям строеж из Тракията. На ви воловете, зимайте нивата. Катинар на къщата ключ на ковачницата и... на път. Дълга беше тя. Чиракуване, курсове, квалификации, накрая бригадир на строителите коминджии. После вечерен техникум...

Докато той говореше, разглеждах широката стая. Стените- в дървени долапи. Таванът също от чам, с дърворезба в средата.

– Хубава е – бай Васил бе проследил погледа ми. – До осем човека сме расли и живели в нея. Там дето седиш, оттам започваше постелята. Направо на земята – един до друг. Печката бумти – дърва колкото щеш. Навън вятърът вие, а ние под строгия глас на баща ни се правим на заспали. Бях изтърсака и лежах до майка си. И до днес помня един разговор между нашите. Три години хлябът на село трудно излизаше. Баща ми си беше наумил да отива хамалин на пристанището. Майка нещо го разубеждаваше – не трябва. Тук ще се оправяме. Разбери, от дядо си съм го чувала – само дето си се родил, можеш да чуваш как никне тревата. Ето виж брат ми – нали беше в града, какво спечели? Научи се да яде домати с ориз... Абе, после разбрах, че вуйчо и друго е научил, щото през двайсет и четвърта като слезе четата в село замина с нея. И повече не го видяхме. Чухме, че бил в Испания и там... Такива ми ти работи.

Крушката примигна. Светлината внезапно плисна в стаята. Бай Васил пресегна, намали фитила и духна. Усети се силна миризма на газ.

– Така сме по-добре. Докъде бях... аха. Обиколих цялата страна. Личния си живот не можах да уредя, но де що имаше за строене комин над стоте – бригадата на Ковача. Много неща видях и построих, но през цялото време ей тая къща не ми излизаше от ума. Човек не се връща към миналото си, за да го изживее по-добре втори път, това ми е ясно. Но поне в края на живота си да бъда там, където съм се появил.

Изпусна тежка въздишка, без нужда заоправя рунтавите си вежди. Навън вятърът беше престанал. Гръм се изтъркулваше от време на време. Дъждовните капки удряха по капандурата тежко, като в някакъв далечен спомен.

– Много често се събирахме с бригадата. И странджанска музика е звучала. Гледах другарите – на тях тая музика не им причиняваше мъка за родния край. А аз, поболял се от тъга, ми се струваше, че цяла Странджа минава край мен. Преди няколко години, не помня точно кога, гледам телевизия. И онова дето го чух, направо с гръм ме удари. В нашата Странджа щели да заселват младите, република на младостта щели да правят. Чакайте бе хора! То младите ако са републиканци ние какво, да не сме монархисти! Бреее! Поболях се. Не спирах да сънувам мегдана, хорото и на него какви моми играят. Миг спокойствие нямах. Не сте виждали вие какво е мома с кобилица вода да носи. Няма и да видите! И на филм не могат да го покажат. Нещо в мене вика – назад, назад! Но беглец не се чувствам. Глас на кръвта! Всичко, дето го виждате, с глас като на жена ме викаше – ела, та ела!... От мен да го знаете – напусто роден дом не се напуска! Не напускай! И си казах – стига толкоз. Подадох документи за пенсия...

Гласът му падна ниско. Трудно и бавно говореше. Пое от доктора цигара и като я крепеше с треперещи пръсти, продължително всмукна.

– В последните дни, там горе, на комина, като се изправя, какво мислите, че виждам в далечината? Себе си. Подкарал съм воловете, ама със скоростта на трактор – натискам плуга, а край мен върви и с широк замах хвърля семената кой, а познайте...

– Кака Дана – изстреля приятелят ми. – От месец и тя се прибра. Овдовяла...

– Ами... – само издума бай Васил и стана.

Излязохме. Бурята навън беше отминала. Силният вятър метеше небето. Покривите проблясваха мокри от дъжда.

– Хубаво поваля, за тревата е добре. А когато е зелено и на душата е весело.

Небесните светила бледнееха. А бай Васил стоеше на прага и очите му търсеха в сутрешното видело покривът на една конкретна къща. Там, където кака Дана срещаше облаците.

----------------

Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.

----------------