Принципът на демиурга и литературното творчество на детето

Принципът на демиурга и литературното творчество на детето

“Поетът умира или приживе, или никога”
Б. Пастернак

Въпреки че в науката интересът към формирането и развиването на креативните способности на индивида, и то от ранна детска възраст, никога не е угасвал, а само е менял силата си – на приливи и отливи, написаното за възможностите на играта в литературно-творчески аспект и нейното значение понякога за творческия процес, не удовлетворява. Особено когато става дума за детското литературно творчество и начините за провокиране на детското въображение и себеизразяване чрез словото – една нелека, но приятна, колкото поощрявана, толкова и табуирана дейност, трудно осъществима, без участието на подготвения възрастен в процеса.

И независимо, че след едно затишие от десетина години, днес вече се предлагат на пазара значително повече монографии, студии и статии по въпросите на детската психология и патология, на психотерапевтичните възможности на Изкуството – стойност, от които човек, посветил се на работата с деца, решили да опознаят радостта и мъката от словотворчеството – почти не се срещат... Като едни от малцината автори на подобни, почти липсващи в родната ни традиция, текстове, ние преди двадесет и пет години още трябваше да търсим потвърждение за правотата си в други текстове, с нищо непредвещаващи, че ще са ни полезни.

Някой би възразил на това място, че ако искаме да открием отговор на интересуващите ни въпроси, би трябвало да се обърнем към всички писания, имащи положително отношение към “евристичните” подходи. Други ще кажат основателно, че нашата работа за провокиране на детското въображение напомня своеобразен “мозъчен щурм” (brainstorm), особено ако са запознати със същността на работата ни, защото играта на асоциации, раждаща оригинални “блиц отговори”, може да бъде наречена и по подобен начин.

Ако се опитаме да търсим прилики обаче между т.нар. “мозъчен щурм” с неговите евристични възможности и детските ни литературно-творчески игри, целящи не само провокиране на моментно метафорично “избухване”, а намиране на относително завършена, адекватна, художествена форма за малките метафорични открития, по–добре е да си послужим и с още едно понятие, което в последно време е в обръщение в хуманитаристиката – понятието “принцип на демиурга”.

Този принцип крие в себе си по-универсално съдържание, доколкото е непридирчив към първоначалните качества и възрастта на субекта, участващ в обучението, т.е. напълно в съзвучие с потребностите на всички времена от хора, способни на креативно мислене.

И за да не звучи толкова общо този принцип, отнесен към нашата дейност, нека се опитаме да развием метафориката, скрита в понятието “принцип на демиурга”, и то в духа на познатите наши литературни игри.

Самата дума “демиург”, която взехме назаем, е благодатна за търсене на съответствия между това, което правим по време на игри в литературните студия, и въпросния “принцип”. Понятието “демиург” често и отдавна е на въоражение и в родната ни литературна наука, но в словосъчетания като: “...авторът демиург, който...”, по–скоро носи значение, близко до това на “автор Създател”, “вездесъщ Творец” и т.н.

В термина “принцип на демиурга” обаче демиургът, в отличие от Създателя (Абсолюта), не твори в същинския смисъл на това понятие. Демиургът размесва и размества, кръстосва и клонира, видоизменя, играе и се забавлява – ту безгрижно, по детски, ту не съвсем почтително. (А в традиционно християнския смисъл – дори руши висшата хармония, т.е. “разваля я” съвсем деконструктивно – не случайно Сатанаил и падналите ангели са причислявани също към демиурзите!) А кой друг, ако не естествено играещото, колкото ангелоподобно, толково и неосъзнато демонично дете, както и възрастният, запазил до края на дните си способността да играе, напомнят току-що начертаните схематично черти на демиурга, ако се абстрахираме в случая от всякакви наистина неоснователни алюзии с “детскостта” и християнската добродетелност...

Тогава нека още тук избързаме и отговорим утвърдително на въпроса: “Възможно ли е творческата креативност да бъде развивана, при това още в детска възраст?”

Да, това е нужно и възможно! Дори в “принудителен порядък”, особено ако сме позакъснели, т.е. загубили вече детската си непосредственост и бърза реакция. Далеч по-естествено и леко можем да постигнем въпросното развитие обаче, ако все още сме в детска възраст и сме готови да играем творчески, да допуснем дори до себе си възрастния, стига той да участва ненатрапчиво, наравно с нас в играта – като своеобразен медиатор – знаещ и можещ, който е в състояние и да следи за резултатите в творческия процес игра.

Да се твърди убедително, непредпазливо, че творческата креативност може да бъде развивана (или да се развие!) у всеки човек – принудително, целенасочено, “механически”, единствено по пътя на ежедневни упражнения и тренировки – също както се увеличава в спорта обемът на т.нар. “гладка мускулатура” – е, убедени сме вече в това, по-еретично, отколкото просто да дадеш воля на необузданата детска фантазия чрез ненатрапчивите правила на играта, надявайки се, че резултатите – случайни или прогнозирани, няма да закъснеят.

Проблемът има най-малко 2 аспекта. Иначе казано – има големи автори, пишещи сякаш под божия диктовка, и други, които мътят като пингвини. В първия случай принципът на демиурга, неговото прилагане, изглежда далеч по-безсмислено, само защото по света, във всички времена и епохи, са се раждали и продължават да се появяват на бял свят хора, надарени с великолепни креативни способности. Подобни личности създават сякаш с един замах, а понякога с измамна за непосветените лекота (като че незнаейки що е “творческа мъка”, “мъка над Словото” и т.н.) гениални творения, заставяйки света да следи изявите им със затаен дъх, и то само защото благосклонната Природа (или сам Бог) щедро ги надарява с някакви, неподлежащи на научна квалификации, органи за възприятие. Ако авторите на подобни творения са хора на изящната словесност, поети, те обикновено изпреварват огромното мнозинство свои съвременници, улавяйки по неведоми пътища, подобно пророци и медиуми, предчувствия дори за Времето, което предстои да настъпи. Затова подобни майстори се броят на пръсти дори в национални култури с доказани сериозни традиции и постижения. За съжаление, всеобщото възхищение пред делото на подобни “родени творци” рядко ги съпътства. Нещо повече – неразбирането на силната им творческа инвенция ги съпровожда често още от детска възраст.

Тогава също ги смятат за чудаци, за малко ненормални даже, в детския им невръстен колектив, само защото пясъчните им фигурки например се оказват винаги някак си “неправилни”, по-криви и витиевати от тези на останалите голи ангелчета, наклякали с кофички и лопатки по плажа...

А какво да кажат “останалите”? Тези, които не само че не са изгубили с времето и възрастта неповторимостта и свежестта на детското творческо възприятие за Света, а просто никога, даже в детска възраст не са го притежавали? Действително ли това, което единствено им остава, е да повдигат постоянно рамене, сякаш да се оневинят: “Аз, виждате ли, по натура съм нетворческа личност!”. За подобни личности е трудно да изобретяват нови комбинации сами. “Нетворческите” хора нетворчески използват дори готови формули. Те четат така популярните днес автори като Карнеги и Хил без никаква полза – та нали цял живот са се престаравали да запишат дори бабините рецепти, чудейки се защо всеки път в практиката се появяват “отклонения”.

На популярната сред нашите възпитаници игра “Какво е...?” подобни хора, в случай че не са вече деца, вкусили сладостта от възможностите на литературната игра за лов на метафори и весело настроение, няма да отговарят, че “баницата е опечено слънце”, а “гъдулката – половин круша”. Те най-напред ще повдигнат безпомощно рамене, за да добавят, в случай че настояваме, със съвсем сериозен тон, нещо като дефиниция, прочетена в готварска книга или в учебника по ботаника. За човека, пропуснал възможността да хвърли камък в блатото на своето въображение, поет е например единствено Вазов. Кому са нужни автори като Ат. Далчев тогава?!

Твърдението, че нашите литературни игри, така близки до въпросните “демиургични” принципи, са полезни в словотворческите ни занимания с децата, отдавна е нещо като аксиома в работата ни. По-важно за нас е, че за развитие на детското креативно мислене участват наравно както деца с предварително изявени творчески способности, така и деца, дошли заради родителски амбиции, но не даващи отначало големи надежди. Скоро и едните, и другите са в плен на веселото настроение, което носят игрите със словото. А ние се стараем този интерес да не спира, защото сме убедени – с възможностите си за своеобразен “тренинг” игрите ни помагат, особено в ранна възраст, да се преодолее донякъде творческото безсилие дори на деца и по-възрастни, числящи се по-скоро към въпросния “нетворчески тип” хора. Игрите ни за “лов” на поетични образи обаче имат и други преимущества – те, убедени сме в това, помагат да бъде предотвратено нещо, за което много учени-скептици с трудно прикрито удоволствие, заради правотата си понякога, предупреждават. Става дума за често срещаната “ранна смъртност” на детския талант, или онова, трагическо понякога за порасналото дете, загубване на прословутата детска непосредственост на възприятията и пластика, без които е невъзможно да се твори и известно време след прекрачването на онзи праг, отделящ детството от света на възрастния, с неговите по-други ценности.

Известният европейски поет с румънски произход Емил Чоран издава първата си книга на 22-годишна възраст със заглавието “На върха на отчаянието”. По-късно сам авторът споделя: “Просто взех този тъп и банален израз, без много да се замислям, защото кореспондираме напълно със състоянието, в което се намирах... Когато се появи книгата, всички помислиха, че скоро ще се самоубия! А за мен тя беше нещо като терапия, отреагиране. Мисля, че всеки млад човек трябва да мине през подобна екзистенциална криза.” (превод Огнян Стамболиев, сп. “Знаци” 3/4, кн., 2004, 121 стр.)

Въпросът за играта, още повече, ако тя е “литературна “, в духа на разкрепостеността, характерна за т.нар. “принцип на демиурга”, има и други интересни аспекти. По-важно е, че на подобни “игри”са били подвластни и “най-големите”, световно признати гении, а от начина, по който играят творчески, е трудно, дори невъзможно да определим към кой тип творци могат да бъдат причислени – към “родените” творци или към тези “от култура”. Това е все едно да определим категорично дали Франсоа Вийон щеше да спечели поетическия конкурс в Блоа, ако кралят меценат не беше предложил поетическото мото: “Край извора от жажда аз умирам...” и Н. В. Гогол да създаде белетристичната си “поема” “Мъртви души” без подарената му от самия А. С. Пушкин идея, който пък от своя страна “заимства”, подобно на великия си предшественик У. Шекспир, не една творческа идея, принадлежала другиму...

Текстовете, посветени на литературните игри, не са рецептурник, в който можем с увереност да препоръчаме например : “Ето ви двадесетина упражнения, драги читатели, препоръчваме по 2 всеки ден преди хранене и по едно след лягане...”, въпреки че всеки, желаещ да опита ефекта от поетическите ни игри върху себе си или върху своето внуче може смело да стартира. А ние предупреждаваме: “Те са безопасни за душевното ви здраве!”

И накрая, нека да завършим с една нарочно, като за финал, съчинена литературна игра задачка. Пред Вас са 2 текста, написани в детска възраст от дете, което още с пристигането си в студиото ни порази с литературно творческите си способности, и от друго, което отначало не обещаваше особено творческо развитие. Задачата ни: отгатнете коя от двете чудесни поетични миниатюри кому принадлежи?

1. ВРАБЧЕТА
Това е стихотворение
за всички врабчета,
които тропат с крачета
и искат трошици.
Или стоят по жиците,
дето токът работи...
И заприличват птиците
на настръхнали ноти.
А вятърът, вместо да се развилнее,
по ноти започва да пее.

2. МОИТЕ ПРЪСТИ СА ХУДОЖНИЦИ
Палецът хитрец рисува с писец.
Показалецът закони за художници издава,
и всекиго строява.
Средният рисува със всички
цветни боички.
И безименният помага –
четката в боята слага.
Кутрето най-важната задача върши –
грозната рисунка бърше.

Ако не проверим специално в многобройните детски поетически сборници, на които през годините сме били съставители, ние също бихме се затруднили да назовем точното име на малкия автор, независимо че споменът за всеки наш ученик е още достатъчно ясен и светъл. Но далеч по-важно е, че е трудно да познаеш кое стихотворение е рожба на порасналия държавен служител с поетична душа и кое е на днешния млад човек със свое място в българската съвременна култура. Може би и едното, и другото стихотворение са се родили под перото на две щастливи деца. Щастливи, защото са творили, т.е. играли в захлас... Почти като демиурзи!

--------------

Роза Боянова, Красимир Кунчев, “Литературни игри с деца или Л’ар педагожик”, Бургас, 2005.

--------------