Аз, една от вас

Аз, една от вас
разказ

“Недейте се съобразява с този век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.”
Св. Апостол Павел

Когато се въплътих в детското си телце преди половин век видях до себе си три жени, облечени в светлина като сияние – те бяха моите орисници. Първата бе най-щедра – дари ме с чар и красота. Втората лаконично отсече: с ум и разум да раста. А третата само добави: дълъг житейски път, но и много изпитания. След като ме благословиха, отидоха при майка ми и дълго я разпитваха къде е рожбата й.

Понеже много плачех, баба ме взе при себе си и аз се укротих. Не чакаха отговора на майка ми и на астрално ниво започнаха да я спускат надолу по стълбите… Моето сърчице туптеше силно, но не можех да сторя нищо.

Още в ранна възраст, знаейки за моята орис, майка ми започна да калява волята ми, за да се науча да се справям с житейските неволи. Споменът за орисниците от крехката ми възраст беше почти избледнял, но с времето на съзряването предсказанията започнаха да се сбъдват…

Растях умно, красиво и жизнерадостно дете, което обичаше всички наоколо. Неповторима като името си – рядко срещано – Савелия. Тайнствена, не обичах детските шумотевици и често се усамотявах, за да разговарям с тишината или да слушам шепота на звездите. Търсих подсъзнателно нечие невидимо присъствие, на което бях подвластна. При малката рекичка, заслушана в нейния ромон, с часове разговарях със себе си.

През един усмихнат зимен ден от небето прелитаха към земята сребристи птици – белоликите снежинки. Гледах с възхита първия им танц Стана ми весело и аз полетях с тях. Бях щастлива сред вълшебната красота, реейки се в необятните звездни селения на своите белоснежни криле. Забравих за всички – земята от горе ми изглеждаше толкова приветлива. От това докосване с небесната вис у мен зазвуча нежна мелодия, която ме канеше да се влея в това многоизмерно тонално съзвучие. Ангел небесен ми подаде вълшебна цигулка с лък, който напевно ми прошепна: “… време е, опитай сама, ти можеш..” И в звездния полюлей зазвуча мелодия, която още слушам със сърцето си до днес.

Стоях с часове, заслушана в тази божествена музика и не исках да се откъсна от нея за миг. За близките си бях необикновено дете, отнесено, неземно. Постоянно чувах звука на цигулката – толкова силно желаех да я имам. Родителите ми не бързаха с моето желание. Най-после то се осъществи – свирех до насита. Свише сякаш идваше при мен учителят и движеше с вълшебство пръстите ми. Музиката звучеше навред и ме възнасяше нагоре, нагоре в небесната шир. Вече се виждах като студентка в Академията. Спомних си за моята малка снежинка, която, щом докосна земната гръд, се превърна в кал и ми стана тъжно.

В края на втори курс от следването ми се случи нещо неочаквано и грозно, което сложи отпечатък върху бъдещата ми професионална реализация. Държавна сигурност, в лицето на моя преподавател, си беше свършила добре работата. Атестацията бе потресаваща: родителите ми вярващи хора, т.е. неблагонадеждни. За 80-те години на миналия век това бе за мен повече от съкрушителен удар. Въпросният преподавател, тогава партиен секретар, непрекъснато ми повтаряше, че няма да имам никакво бъдеще, въпреки таланта си, ако не се вслушвам в меродавното му мнение и скрити помисли…

Отново в мен зазвуча оная нежна, божествена мелодия, която възвисява човешкия дух и го окриля. Но в този миг зейна пропастта, която искаше да ме погълне. Проявявах изключителен стоицизъм при различните ситуации на общуване, за да остана себе си. Не успях да осъществя мечтата си, но останах белоснежната кралица с цигулка в ръка. Следвах съдбовния си път: правех опити да разтворя криле за полет, но още приземи те бяха пречупвани.

Така не успях да завърша учебното заведение. А след това накъде? Тръгнах по коловозите на живота – къде ли ще ме отведат? Вече не чувах небесните песнопения – само цигулката ми плачеше неутешимо в нощта. Тя не можеше да забрави пресметливите заклинания на един “педагог”: “без моята помощ си заникъде…”

Не може да се каже, че срещнах разтърсваща любов, но с радост приех предложението на моя бъдещ съпруг за съвместен живот В негово лице срещнах човек с невероятно сърце, който ме дари с обич и нежност. животът ми потече в обичайното русло – семейство, дете… В душата ми обаче не ми даваше покой оная малка снежинка, заслушана във вековната мелодия, която някога бях чула всред небесните селения. Копнеех за нея и я чаках отново да ме извиси, но уви… Не се повтори.

Не помня да съм се влюбвала до полуда, да съм страдала, но чрез музиката аз живеех, усещах диханието на земята. Мелодията на вълшебната цигулка звучеше във всяка моя фибра, в трепетното очакване да я взема пак в ръка, да опъна лъка й, но за жалост струните й бяха скъсани…

Самотна, стенеща в безмълвието на нощта, чувствах душата си като нож в гола рана. Машинално вършех всяко физическо движение без да се замислям. Някой сръчно теглеше конците, а аз трябваше да изпълнявам командите. Движех се като в безвъздушно пространство. Моят Аз постоянно се съпротивляваше. Така безутешно минаваха годините. Чаках нещо да се случи, да раздвижи застоялата блатна вода.

Един ден долетяха отнякъде птици, зазвучаха небесни песнопения – почувствах, че отново се раждам за живот. Най-после преоткрих себе си: е, не в музиката, но сред багрите от красотата на цветята в една фирма. За всеки човек тази работа би доставяла много радост и настроение. С очакване и нови надежди за благополучие започна първата страница от трудовата ми биография.

В този оазис на въжделени трепети долових дълбоко в моята същност да звучи отново вълшебната цигулка от детството ми. В хармония с тази нестихваща симфония на вечността, откривах нови, неподозирани духовни сили в себе си. Продължавах да работя над себе си, да укрепвам висшия си Аз, за да се слея с божествения дух. Делова, вежлива и коректна, обслужвах всички с внимание и любов. Благодарността и комплиментите на моя работодател приемах като добър знак. Почувствах, че отново съм малката фея, която се носи в звездните простори…

Но най-неочаквано, един ден, при влизането на моя шеф във фирмата, усетих непонятна енергия, идваща отнякъде, която аз не можех да възприема. някаква проникваща мисъл-форма искаше да се внедри в моята същност. От тази мощна вибрация, която се разминаваше с моя Аз, ми прилоша – действаше ми парализиращо. Съпротивлявах се вътрешно. Източникът на тази енергия произлизаше от изграден с времето идеал, който се бе отключил и се разгърна като проекция на осъществена съкровена мечта. Нямаше и съмнение, че съдбата ме бе изправила пак пред изпитание – среща с една ненамерила още себе си душа, която не може да се освободи от своето его и заприщваше всички около себе си. На физически план тази душа не би могла да се докосне до моето светоусещане и действаше хаотично.

Всичко това ме потискаше и задушаваше, като че ли този човек не съзнаваше какво същество стои пред него. Тръпки ме разтърсваха при всяко негово появяване. Много пъти исках да избягам, но чувствах, че пространството пропада под нозете ми. Чувствах, че тази сила изцеждаше последните ми жизнени сокове. Търсих брод, но не успявах… Този път изпратеното ми изпитание бе изключително и съдбоносно – дори се прояви на физическо ниво като болест.

Близките не можеха да разберат какво се случва с мен – най-после споделих всичко с майка ми. Упованието ми бе в божествената светлина, която ме обливаше с благодатен светещ енергиен дъжд и сочеше непрестанно да вървя по своята духовна пътека. Импулсите на близките от страна на моя “доброжелател” стигаха до мен като подозрения. Не можех да се защитя. А те и той знаеха много добре какъв човек стои пред тях. Осъзнавам, че в земния ни живот съществуват противоречия и изпитания, но като всеки човек, занимаващ се с изкуство, аз см много ранима, свръхчувствитена.

Този дисонанс между вътрешна чистота и непоквареност, и заобикалящата действителност нарушаваше тази хармония и се отразяваше на енергийните ми тела, а оттам и на здравето ми. Тази непонятна енергия ме смущаваше и ми вменяваше чувство на вина. Благодаря на божествената сила, че ми вливаше непрекъснато живец в тягостната тишина и край мен винаги кръжеше сияйната мощ…

Усещам, че съм в края на този мъчителен период и че това е карма, която е допусната от свише. Временно се стопираха проблемите, но се страхувам да не лумне отново огънят. Гледам на моите сетивни подозрители – прекрасни души с любов и разбиране. Човек трябва да потърси в живота причинно-следствените взаимоотношения в живота, не само извън себе си. Приемам се като душа на светлината.

Време е вече да изхвърлим всички вехтории до края на 2011 година, защото през следващата ще се отсее “зърното от плявата” и от нас зависи съдбата на планетата Земя. Трябва да почистим душите си от плевелите на злото.

В днешните съдбоносни дни чувам посланията на небето, които стигат до мен като внушения: “Не се изкушавайте да съдите. Не е нужно да кориш другите, а ги повдигай на духовно ниво. Трябва да издържиш поредното изпитание, за да си вземеш изпита”.

Кому са нужни всички тези недомлъвки и подозрения, които водят до дисбаланс в човешките взаимоотношения? “Великото и възвишеното не е за всеки – пише Клара Шуман до Брамс. – За да бъде разбрано е необходимо пак дълбок, непокварен усет.”

Живеем сред океан от бездуховност и криворазбрано добро. Как тогава ще усетим чистотата на небесната сълза. И всичко свеждаме до най-първичното

Времето все повече приближава – небесата не дават знак. Това ми вдъхва увереност и духовна сила да се преборя с упадъка на този белязан век, за да чуя отново божествената мелодия на светлината.

--------------

Геновева Зафирова, “Хора без дубъл”, Бургас, 2012.

--------------