През февруари

През февруари

Зимата пак е раздрала юргана си –
падат снежинки по гроба на татко.
Облак е взел песента на камбаните.
През февруари животът е кратък.

Някой порязва дълбоко лозниците,
слиза любов на разнежено рамо.
Само за мен февруари сълзица е –
взе го тогава земята баща ми.

Дом ми остави – и топъл, и светъл,
купища спомени – златни пендари,
ала без него е хладно и лете,
въгленче сляпо в дланта ми догаря.

Няма го днес на софрата ни свята,
в глътката вино – снежец февруарски.
В месеца, в който сънува земята
расне над татко сърце минзухарено.