Бащино лозе
Имам от татко си старото лозе –
няколко пръчки със черна душа.
Камъни, бурени – истинско ложе,
бащина мила педя земя.
Някога раждаше, пълнехме бъчви,
с песни откъсвахме първи зърна.
Девет години змиите го тъпчат,
тате без време прибра го смъртта.
Лозето в спомен запазихме с мама,
пътят към него покрит е от пепел.
То ни остана – наследство и рана,
дните изтичат от тъжните шепи.
Ала напролет сънувах лозите,
слънчеви стъпки нейде в листата.
Капеха гроздове – жълти жълтици,
тъй ме повика в съня ми земята.
Лятос отидох, присви ме сърцето,
сухата пръст напоих със сълзи.
Сякаш баща ми за миг от небето
слезе при мене треви да плеви.
Скъсах наесен зърна – кехлибари,
толкова сладки едва ли ще вкуся.
Зная, баща ми, че в лозето старо
капчици обич за мене е пуснал.