Безпощаден епиграмист, остроумен хуморист, хаплив фейлетонист и изобретателен автор на жилещи афоризми! Но Динко Павлов има и една друга страна.
Една дума е достатъчна, за да го направи мек и нежен лирик, отнесен мечтател и непоправим романтик. Думата, която го преобразява е МОРЕ. Добавете БУРГАСКО и той коленичи смирено. Споменете ЛЮБОВ и той открива душата си.
Прочетете тази книга и ще се убедите.
Ваньо Вълчев
----------------
Тази стихосбирка на Динко Павлов, появяваща се седем години след “Морето на моите сънища”, затвърждава впечатлението за траен интерес на автора към поезията. Тук Павлов засилва споменно-носталгичната линия, с която рисува преображенията на морето, драматизма на човешките съдби край него, на любовта. Лиричният герой гледа през очите на морския труженик, който не е на палубата, а мостика или в машинното отделение. Той е на брега и там с нова сила нахлуват вълшебните видения за пирати, старинни кораби, амфори, за морските митове и поверия. Но в този поглед морето вече е есенно – прелива с чувствата на помъдрелия от годините и уморен от житейските бури морски труженик. Той въздиша не с мечтата и очакването, а по-скоро със спомена и равносметката на това, което е било. Силата на художественото внушение Павлов постига с оригинална и свежа метафоричност, така далеч от трафарентите на мимолетната “морска поезия” с нейните ваканционно-летни изображения.
Морето в книгата на Павлов е персонифицирано, очовечено – то е приятел, но и съдник, работодател, но и опасност, непрощаваща грешките. Тази тоналност придава основно елегично внушение, а дълбоката изповедност на автора вълнува в своята дискретност и конкретна образност.
Книгата отхвърля някои очаквания, че връзката на Д. Павлов с поезията е случайна и мимоходна, съпоставена с неговите постижения в хумора, сатирата и афоризмите. Нека не забравяме, че Р. Ралин започна с вдъхновена лирика, за да стигне до брилянтните си миниатюри, обрекли го на творческо безсмъртие. При Павлов наблюдаваме движение в противоположна посока. Това не е чудно за автор, който ежедневно борави с парадокса, с пародията, с хиперболата – все оръжия за поезията, за стихотворната поанта.
Попътен вятър и творческа сполука, авторе! Дано корабът на твоя талант пребори житейските бури, съмненията и колебанията на твоето перо?
Иван Ванков
----------------
Есенен триптих
I
Отдавна лятото
към други брегове е тръгнало,
а стъпките по пясъчния бряг
реката безвъзвратно е изтрила.
Приседнал край алеята,
един незрящ човек,
загледан в свойта тъмнина,
последните лъчи на слънцето изпраща
и разговаря с пейката.
Откъснат лист във жълто
последните си мигове рисува
и каца
върху рамото на слепия...
II
... Като камбанен звън се носи
суматохата на пробудения град
във есенната утрин,
удря се в бетонната стена на пристана
и се загубва безвъзвратно във ефира.
Долу, в ниското,
реката, потръпнала от утринния хлад,
притихнала във своето легло,
очаква топлина от слънцето
и чака лодките с рибарите.
Самотен полъх
понася ехо от минаващ шлеп –
навяващ спомен
за несбъднали се приключения.
А там, край старата лозница,
отрупана със гроздове,
една старица с поглед избелял от времето,
по пясъка следите си рисува
и си припомня минали лета...
III
... А гроздето,
ръждясало от слънцето,
на есента се радва
с избистрена усмивка
и мислено минава пътя си
към бъчвите,
пречистени за вино.
Берачите са толкова реални –
със глъч нахлуват в редовете,
унесени във спомени за вино –
червено и искрящо.
А в песните им, весели и тъжни,
прозират думите на древните лозари:
“Във виното е истината зряла”.
Усещаш –
лятото към други брегове е тръгнало...
----------------