История на едно изпитване

Една сълза – като смъртно ранена сребърна мушица се плъзва по лицето ми. Изпива кротко тебеширения прах, посипал бузите, и побелява като тъгата на очите ми. Тя сякаш идва направо от зениците. Там, от най-голямата дълбочина на погледа, от мястото, където се гушат като мънички светли съзвездия тайните. Кой бе виновният?

Аз зная – тебеширът. Той беше и фалшив, и грозен, а мъчеше се да прилича на кристалче морска сол. Как сипна по ръката ми прашеца си! И аз му повярвах. Усмихнах му се. Пред мен задачата стоеше побеляла от обида…

Усмихвах се…

Дали прозорецът! Аз помня – той ме гледаше с очите на момче под кичур от лъчи. През светлата му плът видях как маха ми хотел “България”. Повярвах му. Усмихнах се. Как тази хубава вълшебница – далечината – бе превърнала моя огромен хотел в изящна играчка. О, как всеки от прозорците беше сякаш блестяща люспа слюда…

Кой бе виновният?

Да. Слънцето. То беше като златна лъвска глава, бавно потъмняваше и гордата му грива добиваше цвета на старо злато.

Тебеширът заплака в ръцете ми. Бях го забравила. Прахът полепна от сълзите му по дланите ми.

Задачата ме молеше. През цифрите й пробягваха последни “слънчеви лястовици” и й се надсмиваха.

Тогава стана страшното. Внезапно рукна вятърът. Да, блъсна прозорците и рукна. Засилен, от катедрата задуха из тетрадките, разклати абажурите. Той мене, мене търсеше. Когато ме съзря на дъската – засмяна, тебеширена, – задъха се в косите ми, разроши ги, изду ръкавите ми като сини балони. Престилката ми стана цяла вятърна и сякаш потъмня. Той дърпаше ме някъде. Къде? С него бих отишла винаги, навсякъде…

Но…

Задачата ме молеше.

Аз трябва да остана.

И той разбра. Утихна. Плачеше. След миг отново стана страшен. Заблъска по прозорците. Дъската онемя. Трепереше и цифрите загубиха очертанията си.

Отиде си. Мълчеше стаята. Аз бях съвсем сама. Изгаснал бе хотел “България”. Прозорецът ме мразеше.

Цифрите се съвземаха. Те скочиха. Задърпаха косите ми, забодоха очите ми, заудряха ме, страшни и озъбени, обидени.

Аз чувствах как пъплят по гърба ми като мравки… Болеше ме.

Сълзата. Тя дойде направо от най-дълбокото на погледа – от зеницата, от мястото, където като малки топли съзвездия се гушат тайните.

Сълзата – тя дойде направо като истина. Аз чувствам как се топи малкото й сърчице и достига устните. По лицето ми блести нейната сребърна пътечка – най-нямото мое признание – виновна съм аз.

Разбраха ме прозорците – притихнаха. Притихна в светлините си хотел “България”.

Задачата остана нерешена. Но тя не ми се сърди повече.

Прощават ми. Щастлива съм. Бележникът ми тръпне от срам, но аз съм щастлива, че пак имам своя хотел “България”, вятъра, който ме обича, и прозорец с поглед на момче. Те ще гледат винаги, когато съм изпитвана, ще броят всяка моя крачка към дъската и ще превръщат в малък празник всяко мое изпитване.

Петя Дубарова
1976 г.