Творчеството на Петя Дубарова в учебната литература за деца и юноши

В ерата на дигиталните книги, в епохата на филмираните класически сюжети, във времето на старателно копираните критически материали и присвояване на авторските им открития, все още има литературни феномени, които не позволяват подобно унифициране. И личният им живот, и творческият им път се оказват “препъникамък” за формалистичните подходи и щампите, наложени в детско-юношеската литература. Иска ми се да вярвам, че те са и противоотровата срещу скуката, еднообразието; че могат да се превърнат в способ да се възвърне позабравената любов към четенето.

Част от детско-юношеската литература, рамкирана в христоматии и учебници за съответна група (клас), носи названието учебна. Според класическите възприятия учебната литература, адресирана към детско-юношеската аудитория, включва произведения със сюжети, ситуирани някъде във времето и пространството. Те имат за цел да възпитават, по възможност без да поучават пряко. В тях героят е катализатор на действието и понеже е връстник на читателя, получава цялото му внимание. Тези консервативни възгледи водят до формулиране на следните функции на детската литература:

– възпитателна – “копират” се модели на поведение, които механично се пренасят чрез подражание в междуличностните отношения с връстниците и възрастните ;

– образователна – получават се по индиректен път знания за различни области от живота, които според автора са достъпни за художествените възприятия на младите читатели;

– естетическа – защото тя възпитава определен естетически вкус;

– словотворческа – детето (ученикът) започва да твори; първоначално е “съавтор” на писателя, а ако притежава талант, създава собствени авторски произведения.

Някъде между двете последни функции критиците на детско-юношеската литература отреждат място на творчеството за деца на Петя Дубарова. Твърденията им не са лишени от основания. Този самороден поетичен талант обаче не се вмества в клишираните определения за детска поезия и проза поради редица причини:

– утвърдените автори пишат за деца от позицията на определена зрелост, а нейното творчество представлява “зрели стихотворения на едно дете”;

– когато някой творец пише на границата между две свои творчески възрасти, той интуитивно предусеща особената стойност на този преход, както и възможността да постигне значими поетични завоевания; стиховете на Петя Дубарова са писани на границата между две биологични, но и духовни възрасти – детството и юношеството; тя не се чувства обременена с условности и отговорности пред читателите за посланията на своето творчество; това вместо нея ще направят критиците, и то след смъртта й;

– обикновено добрата поезия за деца има ясно формулирани и ненатрапчиви послания; нейно достойнство са разпознаваемостта на стила на дадения автор, достъпността на тематиката и разширяването на границите на адресата, който включва и по-възрастни поколения. В поетичното творчество на Петя Дубарова като че ли преобладават “многозначността и недоизказаността”, двойнственото възприемане на света през очите на чувствителното дете и неосъзналото женствеността си момиче.

Именно в детството си Петя Дубарова намира подтика и благотворната среда, която я прави нестандартна личност и подхранва безспорното й дарование. Творчеството, което тя остави след себе си, противоречеше на тогавашния литературен канон, но по ирония на съдбата част от него днес се вписва в задължителната учебна литература за различни възрастови групи.

Откриваме стихотворения на поетесата в христоматии за подготвителна група за предучилищна възраст. Нейни произведения са включени в учебници и и учебни помагала за първи, втори и трети клас, при това не само по български език и литература, но и по роден край. Учениците от прогимназиалните и гимназиалните класове също се запознават с поетичното й творчество, но с по-различен адресат.

Кое я превръща в “труден автор”? Най-слабо продуктивен от литературно-методическа гледна точка е анализът на творби, в които “поезията прелива в проза”. Съвременното българско училище сякаш не е подготвено за тях. Имам предвид импресивните произведения, където почти изцяло причисляваме както поетичните, така и повествователните текстове от Петя Дубарова в учебната литература. В тях емоционалният компонент е доминиращ и предполага идейно-естетическият анализ да се трансформира в идейно-емоционален.

За “опора” на учителя, който интерпретира текстове от учебната литература, служи лирическият герой. В поезията за деца той или се “разлива” във времето и пространството, или се фокусира в едно детско лице. В подбраните от съставителите на христоматии и учебници текстове на Петя Дубарова личи предпочитание към първия подход. В този случай обаче той само подсказва търсенето на хармония между детето и природата, акцентира върху избора на красотата и доброто като духовни стожери. Липсват така нужните отпратки към личността на авторката: споделят се съкровени неща, но я няма изповедната интимност; лирическият герой е изцяло потопен в преживяванията си, без да се опитва да се дистанцира от тях и да им даде оценка от дистанцията на времето; маловажните на пръв поглед детски грижи и проблеми стават значими и тревожни.

Всъщност Петя Дубарова е “недетска” поетеса. Това ясно се долавя в творби като “Цветето” – едно прозрение за личната й съдба; то има аналог с класическата приказка на Андерсен “Кокичето”, където със средствата на приказната стилистика се описва преждевременната гибел на датския романтик Амброзиус Стуб. Друг акцент на “недетското” в творчеството й е непонятната на пръв поглед тъга, която се усеща в “Бяло зайче”. Тази непосилна белота, добре позната от класици на родното слово като Йордан Йовков, тук се излива в елегичната надежда за по-добри дни и за спасение от студа, сковал не само телата, а и душите ни. Темата за самотата, въведена в детската литература още от Дора Габе в малко известната й, но високо ценена от специалистите книга “Някога”, намира своя завършен израз в “Последен танц” – едно стихотворение, написано от 12-годишно момиче, чиято възраст издайнически проличава от прекомерната (според някои) критици употреба на умалителни имена:

Листото като мъничка сълзица
отрони се във утрото студено
и сякаш е крило на златна птица,
изпърха то и падна уморено.
Лежи като самотна песъчинка
в голямата студена пуста нива
и вечер го поглежда месечинка,
бездушна като горска самодива.

Личното ми усещане е, че този подход органично е свързан с творбата и безпроблемно се вписва в нея заедно с неподправените сравнения и сполучливо подбраните метафори. Самотата е съпътствана от горчивината на преждевременно придобитото познание за изменчивостта на хората и несъвършенството на света, който ни заобикаля.

Опитвайки се да намерят изход от ситуацията – да включат в учебниците по литература една несъмнено талантлива авторка, чието творчество я нареди до класиците, съставителите им, опасявайки се от болезнените въпроси, които биха породили някои нейни лирични произведения, прибягват до вариант, който само привидно изглежда “безопасен” – включват “безобидни” (според вижданията им) прозаични творби на Петя Дубарова. Това “подвеждане” на свой ред води до съществени разминавания с добре познатия идейно-тематичен принцип за работа, особено в началния курс. Ще приведем само един пример:

“История с куче” е разказ, чиято рецепция свързваме с учебника на “Булвест” за втори клас. Той е достъпен за учениците от съответната възраст, но в анализа си към него педагозите допускат редица методически слабости:

– в желанието си да сведат посланието на творбата до поука, предлагат набор от паремиологични изрази от фолклорния репертоар, от които ученикът да избере най-подходящия, свързвайки го със съдържанието; по този начин се нарушава балансът между фолклорния и литературния наратив; ако все пак дидактичното според тях е водещо за сметка на естетическото начало, би следвало поне да търсят паралел между авторска творба и афоризъм, сентенция – един елементарен методически казус, на който не е намерено най-точното решение;

– стандартният подход към опити за словотворчество (“Какво друго заглавие бихте поставили на този разказ?”) тук е изцяло неуместен. Провокирайки размисли за добротата – идея, до която учениците несъмнено достигат, учителят би могъл да насочи творческите им импулси в различни посоки:

– на желаещите да творят поезия да поднесе думи-рими, с помощта на които да създадат стихотворения;

– да даде текст на достъпна за възрастта им лирическа творба на П. Дубарова, за да сътворят музика по него;

– да нарисуват най-яркия момент от описаната случка.

Така в условията на групова работа ще се стигне до художествения синкретизъм, при който поезия и проза, музика и изобразително изкуство непринудено ще се слеят – това е начинът да се преподава разказ-импресия, който е на границата между поетичното и белетристичното.

Творчеството на Петя Дубарова, включено в учебната литература за деца и юноши, остава в “граничните зони” и по отношение на жанровата специфика, и с характера на идейните си послания, и във връзка с многопосочността на адресата си. То трябва да намери своето място в света на детето и ученика, показвайки на младите възприематели не само как да преоткрият света около себе си, но и да го променят; да потърсят измеренията на своя вътрешен свят, за да го преобразят.

Литература

Дубарова 1987: Дубарова, П. Лястовица. Стихове и разкази. С., Отечество, 1987.

Дубарова 1990: Дубарова, П. Ученическа тетрадка. Стихотворения за начална училищна възраст. С., Български художник, 1990.

Ковачева 1996: Ковачева, Ив. Детето и светът на художественото слово. С., Даниела Убенова, 1996.

Кулев 1987: Кулев, Ст. Детство, което лети. – Деца. Изкуство. Книги, 1987, кн.2, с. 61-62.

Никова 1991: Никова, Л. В детството сред вселената. – Икар, 1991, кн.2, с.50-51.

Терзиева 2002: Терзиева, М. Литературата за деца – методически проекции и рецепционни анализи. Б., 2002.

Статията е публикувана в юбилейния сборник "Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст", Бургас, 2012.