Откровено

Една от дейностите, с които се занимавах около половин година след, като напуснах армията, беше помощник реставратор в църквата “Св. Св. Кирил и Методи” в град Бургас. По време на работата си в храма, наблюдавах ежедневно живота в него. Неусетно обстановката и ежедневните ритуали, звукът на камбаните, непрестанно горящите свещи, запалвани от идващите и излизащите богомолци, събудиха в мен особено дълбок, тайнствен респект и уважение. Усетих, че тази река е текла от Княз Борисово време и пак ще тече. Осъзнах, че съм бил изваден от това битие, пазещо и носещо в себе си духа и историята на нашия народ. Спомних си за остарялата домашна икона с разпятието и мъждукащото къндилце в дома на бащините ми родители. Реших, че трябва да пренеса този домашен иконостас в моя дом, за да остане като пример за моите деца. Моето “светло бъдеще” беше рухнало пред очите ми. Не ме отмина и Нещастието. Не исках децата ми да останат в духовна безпътица и това, което можех да им завещая беше вярата на праотците им.

Самият аз, възпитан в атеистичен дух, приложих една психологическа уловка към себе си. Внуших си, че в мен се е вселил религиозният дух на моите дядовци и започнах да се черкувам, да чествам църковните празници. Изпълних ритуала на пост, изповядване и вземане на Свето причастие. Поисках прошка и се покаях за миналото си неверие пред най-висшата и безпогрешна инстанция, тази на Бога. Омекотих чувствата си. Простих всичко на другите и на себе си. Почувствах се свободен да избирам своя ракурс към света. Завърших един важен етап от духовния си живот. Намерих опорната точка, на която да се опра и да продължа нататък с вяра, надежда и любов. Появи се старо поетично вдъхновение.

Но, в един момент осъзнах, че на моята пенсионерска възраст църковните догми не ми дават отговорите на много житейски “ЗАЩО?”. Те, както и компрометираните тоталитарни идеологии просто ми налагат да се съобразявам и да ръководя своите дейности от зададени от някого, неизменни във времето правила. Те не изискваха напрежение на ума. Още повече, че висшите духовни сановници на народа се оказаха извънредно практични хора. Постигнаха много за себе си, а за миряните – поддържане на перманентна надежда за измъкване от посредственото съществувание, ако не тук – то там горе в небитието.

Сравнявайки религиозните писания с научните човешки достижения разбрах, че успешното познание, което носи в себе си отговорите за истината на нашето съществуване, не царува в безкрая върху трона на забитите във вечността колони на догмите, а лети към бъдещето на крилата на човешката творческа мисъл, преодолявайки загадките на истината стъпка по стъпка. Всяка достигната височина отваря още по-широки хоризонти и е предпоставка за следващо откритие.

Историята поставя всичко на мястото му, а отделният човек я тълкува така, както може. Всеки по своему. Важното е изводите и заключенията да носят удовлетворение. Ако не друго, на човека поне това му остава и никой не може да му го отнеме.

И ето ме, вече побелял, освободен от догми и идеологии, но уважаващ уюта на запалената църковна свещ или пламъчето на домашно кандило, носители на съкровените блянове и надежди на моите дядовци и баби. Тези без, които мен нямаше да ме има. Единственият начин да засвидетелствам почитта и любовта си към тях е запалената свещ на гроба им, като ехо от достойният им живот. Амин! Безкрайност обсеби мислите ми с чувството за цвят, взриви покоя на спящата ми същност, и ме превърна в жизнен, жаден стрък.