Станислав Марашки: И най-посредственият писател днес има ореол

Бургаският писател Станислав Марашки получи в петък втора награда от хумористичния конкурс в Кубрат за фейлетона си “Реконструкция”. В интервю за в. “Компас” той сравни хумористите с дървета, които вдишват отровния въглероден двуокис. Сатирикът се “храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях, каза председателят на Конфедерация на българските писатели. Той сподели, че дава всичко, което има, за финансирането на културни прояви. По време на Бургаски литературни дни – 2017, които Конфедерацията организира, дори е гладувал 25 дни. “През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили”, споделя той.

Роза МАКСИМОВА

---------------

Станислав Марашки: Давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви.
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Десетки литературни награди има в колекцията ви. Носител сте на почетния знак и на Бургас, и на Министерството на културата “Златен век” за цялостен принос в развитието на българската култура, а тези дни се завърнахте от Кубрат с нов трофей от хумористичния конкурс. В града на Лили Иванова бяхте награден за фейлетона ви “Реконструкция”. Коя е най-ценната ви награда?

– Ще отговоря без излишна скромност: най-ценната ми награда е тази на Министерството на културата. Тя ми е скъпа с това, че възмездяваше цялостната ми творческа дейност, а не постиженията ми в един тясноспецифичен жанр. През 2014 година, когато получих почетния знак, същото отличие имаха Петко Бочаров, Маргарита Хранова, Александър Томов, Марин Кадиев, Атанас Свиленов и други знакови имена в българската култура. Всеки от тях беше надмогнал гилдийната или съюзна запалянковщина и се чувстваше част от голямата духовна територия, наречена България. Това се усети особено силно, когато на финала на церемонията зазвуча химнът “Върви, народе възродени!”. Банално е да се каже, че подобна награда задължава, но е действително така! Две години по-късно Бургас имаше отново повод за гордост: почетният знак “Печат на Симеон Велики” беше връчен и на създателя на най-популярните песенни хитове – Стефан Диомов. Всъщност Марашки и Диомов са единствените творци от Бургас, получили това високо признание.

– А в Кубрат?

– Там получих втора награда за фейлетона си “Реконструкция”. Отнасям се към нея с респект, защото по правило в лудогорския градец премерват сили най-големите български сатирици и хумористи. В същото време я приемам и с някакво мъдро душевно равновесие, защото от една година за мен наградите не са вече онова, което бяха. Удовлетворението от тях вече не е задоволството на суетния автор, а мъдро съобразяване на председателя на КБП с ползотворния ефект, който би имала всяка моя награда за Конфедерацията на българските писатели. С други думи, “конкурсният” ми авторитет вече не е лична житейска самоцел, а инструмент за укрепване на най-динамично развиващата се писателска организация в страната. Има и друго: конкурсите не винаги са мерило за качество. Не е тайна, че в немалко случаи наградите се присъждат или на принципа на съюзната солидарност (когато членовете на журито са от един и същ писателски съюз с номинирания), или поради печеливша партийна принадлежност, или поради други извънлитературни съображения... Въпреки всичко, обаче, във всеки конкурс има и, както аз я наричам, “квота за можещи”. Оставям на времето да прецени дали моите награди са връчени в рамките на тази квота или по други съображения, след като никога не съм членувал в партия или в ортодоксалния Съюз на българските писатели, който излъчва журитата на повечето конкурси!

– Пошегувахте се в Кубрат, че имате, всъщност две награди... Какво имахте предвид?

– Това е специфична шега, която непосветени в живота на председателя на национален съюз трудно биха разбрали. Като председател аз се радвам на всяка награда, получена от член на Конфедерацията. Затова казах на Александър Щинков, който получи първа награда на конкурса, че неговата награда, всъщност е и моя, защото той е член на КБП.

– Известен сте като сатирик, поет, председател на Конфедерация на българските писатели, редактор на “Жажда” и “Лик”, журналист от “Бургас днес”, бивш заместник главен редактор на “Забранено за мъже”, пардон “Бургаска жена”, автор на песни, литературен критик, преводач, преподавател по френски език... Какво би добавил Станислав Марашки за себе си?

– Бих добавил “за протокола”, че водя хумористичната рубрика “Смях от близо и далеч” във в-к “Долина”, а заедно с Яница Станчева – пак в същия вестник – правим литературната страница “Конфедерацията на българските писатели – в проза и стих”. А всички тези дейности, които изброихте, са съзнателен избор. Те, всъщност, са ручеи, които се вливат в една и съща река: голямата и пълноводна река на хумора и сатирата. Няма чисти сатирици, нито хумористи. Хуморът се ражда от плодотворния сблъсък на противоположности и от специфичното художествено стиковане между тях. Нека си припомним само с колко противоположни дейности се е занимавал Чудомир, а на всичкото отгоре той съвсем не е най-тежкият случай! Ето защо охотата, с която редувам жанровете и професиите, е плод на осъзната необходимост. В известна степен това важи и за всички писатели, защото няма как да не познаваш онова, което описваш. Джек Лондон е свидетел и жив участник в златотърсаческите експедиции, които описва. Боян Биолчев стана обикновен работник в кръчма, за да опознае средата, в която се движат героите, за които му предстои да разкаже, а самият аз с огромно човешко любопитство работих някога като екскурзовод и дори усвоявах тайните на готварството, за да погледна света с очите на главния герой на моя бъдещ роман, който безнадеждно се опитва да намери продуктите за обяда, който трябва да поднесе на високопоставена особа.

– С писателите Ромен Ролан и Антон Чехов сте като астрологични братя. Родени сте на една и съща дата. Какво обаче в тази сбъркана епоха, когато ценностите отстъпват пред задника на Азис и крас(у)тата на Атанаска, движи перото ви?

– Веднъж вече казах в едно телевизионно интервю, че хумористите са като дърветата, които вдишват отровния въглероден двуокис и го връщат на атмосферата под формата на живителен кислород. По същия начин сатирикът се “храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях. Този отговор, обаче, даден преди 9 април 2016 (датата на учредяване на КПБ, б.а.), беше отговор на средностатистическия писател Станислав Марашки, а не на председателя на Конфедерацията на българските писатели. Сега, когато ежедневно в моята работа се срещам с уникални личности от КБП, аз получавам друг импулс за творческите си усилия. Такъв пример за мен са писатели като Мариана Стоянова, Михаил Гавазов, Дими Борисова, Велико Огнев, Моника Атанасова, Валентина Панова, Александрина Шаханова, Галина Димитрова, Гергина Шльомская, Росица Копукова, Николай Пеняшки, Йорданка Радева, Сашо и Роси Савови... Спирам да изброявам, защото със сигурност ще пропусна някого. Всички тези творци са успели да съчетаят творчеството си с честна гражданска позиция, мощна иновативност, инициативност и алтруизъм. Те зареждат “духовната” ми батерия с неподозирана енергия, която не може да се сравни с нито един злободневен източник на сатирично вдъхновение. Но докато те са далеч, в Бургас живее и твори един човек с главно Ч, един човек, който винаги е бил до мен в отговорните мигове от моята председателска одисея. Това е художественият ръководител на театрална школа към ОДК –Бургас Атанасия Петрова. Тя, например, великолепно изпълни написания от мен сценарий за тематичната вечер “Приказните герои на Елена Гогова”, когато бях заставен от обстоятелствата да бъда в Кубрат, а не в Бургас. Но само това ли е ...

– Помня, че г-жа Петрова беше до вас и тогава, когато връчвахте наградите от конкурса “Голямата книга на малкия град” – още едно ваше дело с епохален принос към българската култура...

– Благодаря ви, че ме подсетихте за това! След една тържествена церемония-спектакъл, която накара писатели от цялата страна да обикнат Бургас завинаги и да го нарекат “най-българският град”, аз публикувах във в-к “Бургас днес и утре” статия, в която благодарих на децата актьори, подчертавайки, че са проявили зрелост, която не винаги е характерна дори за възрастен човек. Но всъщност сърцето на цялата тази феерия от актьорски превъплъщения беше не друг, а Атанасия Петрова! Такива хора ти дават сили да продължиш дори тогава, когато ти е най-сложно.

– Бардове са ми споделяли колко им е трудно в Бургас да организират дори двудневен фестивал. Стигна се до парадокса известни поети с китара да си плащат за хотел, за да не спят под звездите. Тази пролет обаче вие доказахте, че няма невъзможни неща. Бургаски литературни дни 2017, организирани от Конфедерация на българските писатели, бият рекорда по продължителност. Как успяхте да се справите с безпаричието, което е до болка познато на творците?

– Дано моят отговор не ви се стори пресилен, маниакален или, не дай си, Боже, неискрен! Въпреки легендите за моите доходи (един колега веднъж дори ме попита с искрено любопитство колко печеля на месец от Конфедерацията?!), жестоката истина е, че от периода на конкурса “Голямата книга на малкия град” живея на ръба на оцеляването. И това въпреки моите вече доказани мениджърски способности! Причината е, че давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви. Съгласно закона, едно дружество няма право да става дарител, ако няма повече приходи, отколкото разходи. Нищо, обаче, не може да попречи на едно физическо лице като мен да раздели на две последния си залък, за да го отдаде в полза на обществото. На същия принцип някога са събирани пари за строителството на църкви, читалища и войнишки паметници. Да, засега аз съм най-големият спонсор под формата на труд и средства за Конфедерацията, но в нея членуват и още много такива личности, които са готови да отдадат живота си за каузата на българската литература. Що се отнася конкретно до Бургаски литературни дни 2017, по време на Дните аз прекарах период на двадесет и пет дневно пълно лечебно гладуване, което остана незабелязано за публиката. И ако ме заподозрете, че нарочно съм предпочел периода за провеждането му да съвпадне с периода на Литературните дни, за да имам средства за тях, няма да сгрешите. Аз действително предпочитах да заплатя труда на актьори, музиканти, певци и технически лица, отколкото да чревоугоднича. През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили и все по-ясно осъзнавах каква е била ролята на песента в онази запустяла мелница край Букурещ, когато Левски е учудвал Ботев със своята веселост... Моите “песни” в случая бяха всичките тези културни събития от календара на Дните, които ми даваха кураж и сили да продължа докрай. Съжалявам, ако след този отговор съм загубил уважението ви, но това е истината. Друга няма.

– Да се говори за проблеми дни преди Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост е някак неестествено, но учителят у нас е превърнат в нещо средно между звероукротител и будител. Вие самият също сте бил преподавател. Какво трябва да се промени, за да си върнем духовността, която както писателят Ангел Хаджипопгеоргиев казва, носим още от времето преди Потопа?

– Образованието днес вече не е онова, което беше. То отдавна вече е изнесено извън училището и тази тенденция все повече ще се задълбочава. Дори ще настъпи период, когато усвояването на знания по класическия начин ще бъде сведено до минимум, отстъпвайки място на самообразованието посредством мощните информационни технологии. Затова ролята и авторитетът на учителя закономерно ще намаляват, но в този победоносен поход на времето няма да има нищо трагично. И все пак на този етап ролята на учителя е водеща и тя, освен с финансови стимули, може да нарасне с цялостното и хармонично изграждане на личността на ученика, което може да стане и извън училището и то главно чрез литературата. Именно посредством нея, а не с помощта на някоя от точните науки, защото само художествената словесност, освен на въображение, учи и на морал. В този дух искам да подскажа, че с Бургаски литературни дни 2017 ние от КПБ също дадохме своята лепта.

– В понеделник бившият министър Вежди Рашидов призна, че култура с 1% от бюджет не се прави и докато говореше за подвига на Кристиан Костов на “Евровизия”, намекна, че българин е нещо като диагноза за талант. Певецът е роден в Москва, но от “лошия генетичен материал” е прието в нашата географска ширина да се появяват такива гении. Вярваш ли, че изкуството може да ни спаси, въпреки старанието на властта да ни затрие?

– Изкуството е само един от факторите. При това неговата положителна роля за формиране и опазване на национално съзнание не бива да се приема за абсолютна величина. Съвременните писатели, бидейки изправени пред предизвикателствата на човечеството като цяло, са принудени да действат като земляни, тоест като жители на цялата планета, а не само и единствено като фактори за опазване на народностния дух. Изкуството, естествено, също е мобилизирано да работи в тази посока.

– Захари Чернев изпълнява вашата песничка за картинната рамка. Имат ли българските писатели ореол?

– Да! Дори и най-посредственият писател днес има ореол, който времето тепърва ще утвърждава и преоткрива.

--------------
Интервюто е публикувано във в. “Компас”.
---------------